Нишката на покварата
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9549395146
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нишката на покварата». Краткое содержание книги:
Докато новият император си мисли, че управлява Сарамир, покварата на вещерските камъни разяжда земята, отравя посевите и изражда животните. Чаросплетниците се възползват от новия си статут, за да вършат потайните си скверни дела и хвърлят в ужас цялата империя.
Юги срещна погледа на Номору — единственият човек, който стоеше отстрани и не се веселеше с останалите — и си даде сметка, че и тя си мислеше същото като него. Бяха си спечелили кратка отсрочка, ала истинското сражение щеше да се развихри в Лоното. И бе напълно възможно това да се окаже битка, която да не могат да спечелят.
Тридесета глава
Окото на Нуку се издигна и залезе след унищожаването на вещерската армия, а Иридима замести Аурус в облачното небе. Кайку и Тсата седяха на западния бряг на река Зан в западната част на Разлома под короните на едни тумисови дървета, които по някакъв начин бяха успели да избегнат заразата, излъчваща се от намиращия се недалеч вещерски камък. Нощта беше тиха, като се изключеше шепота на прохладния бриз, шумолящ в листата.
На другия бряг на реката се издигаше злокобната постройка, съградена сред тревистата равнина — странното, наподобяващо гигантска гърбица съоръжение, покрито с метални плочи. От него сякаш се излъчваше нетърпимо зловоние и във вътрешността му нещо стенеше и скърцаше, докато масивните, снабдени с шипове колела се въртяха бавно във въздуха. Около него бяха разпръснати по-малки конструкции, чието преназначение бе също толкова неясно, както и това на голямата постройка. От време на време от недрата му се чуваше подрънкване на вериги, както и съскането на огромни пещи. Сегашната позиция на двамата спътници им даваше възможност да видят и покритите с решетки шахти на две тръби, потъващи под земята на известно разстояние от речния бряг.
Кайку изучаваше съсредоточено зловещото съоръжение, смръщила вежди. Ненавиждаше го. Мразеше незнайното му предназначение, мразеше странния му вид, неестествените шумове, които издаваше, и отвратителното му зловоние. Изглеждаше й като символ на покварата, отвратително олицетворение на заразата, бълващо отрова. Ненавиждаше го и защото заради него трябваше да стои тук, докато приятелите и домът й се намираха в ужасна опасност — всички жители на Лоното бяха в ужасна опасност — и въпреки че не можеше да бъде с тях и никога нямаше да се добере дотам навреме, мисълта, че дори не се беше опитала, не спираше да гризе сърцето й.
Същевременно й се струваше, че трижди проклетият окхамбски начин на мислене сериозно й беше повлиял през тези седмици, които бе прекарала в компанията на Тсата — как другояче да си обясни тази странна самоотверженост и стремеж да се посвети на благото на хората около нея, загърбвайки егоистичните си желания? В нощта на лунната буря, когато невидимата преграда изчезна, когато наблюдаваха как хищническата орда напуска равнината и се отправя към Лоното, Кайку искаше повече от всичко на света да тръгне с тях. Не я интересуваше, че зверовете се движеха прекалено бързо за нея,
нито пък се замисляше, че дори и да успееше да стигне навреме в Лоното, едва ли щеше да помогне на събратята си така, както можеше да го стори тук. Предишната Кайку би заминала, защото такава беше природата й.
Ала не замина. Девойката знаеше какво си мисли Тсата и бе изненадана да разбере, че и тя си мислеше същото. Хищниците бяха напуснали тревистата равнина, но странното изгърбено съоръжение продължаваше да се издига покрай водите на Зан. И Тсата и Кайку бяха единствените, които имаха възможност да научат нещо повече за него.
Единствените, които можеха да се доберат до вещерския камък.
Ткиуратецът нямаше нужда да я убеждава. Самата тя прекрасно разбираше, че едва ли някога щеше да им се отвори подобна възможност. Какъвто и да беше изходът от битката на изток, бяха длъжни пред жителите на Лоното да използват предоставилия им се шанс. Трябваше да се спуснат в мината на Чаросплетниците.
— Виж — прошепна Кайку на спътника си, когато от дълбините на съоръжението се разнесе гърлено ръмжене, последвано от серия тракащи звуци. Решетките на шахтите се разтвориха и тръбите забълваха мощни струи черна вода, в която плуваха скални късове, всевъзможни органични отпадъци и някакви други неща, които пътешествениците не можеха да различат на оскъдната светлина от лунните лъчи. Изхвърлянето на излишните материали във водите на Зан продължи няколко минути, след което решетките отново се затвориха, от вътрешността на постройката се дочуха няколко силни избумтявания; после изведнъж се възцари тишина, нарушавана единствено от плискането на реката.