Нишката на покварата

— Не — каза девойката. — Все още мога да виждам.

— Сигурна ли си? — попита Тсата.

— Разбира се. Прибери тази свещ.

Спътникът й я послуша и те продължиха напред. Предполагаха, че тръбата няма да бъде много дълга, след като съоръжението, откъдето водеше началото си, се намираше в близост до речния бряг, и се оказаха прави. Самото промъкване през вътрешността й съвсем не беше толкова страшно, както бе очаквала девойката — пристъпите на клаустрофобия, от които се опасяваше, така и не я връхлетяха, стига да не си мислеше за тоновете водна маса, които можеха да ги пометат при следващото изхвърляне на отпадъци. Кайку отбеляза колко много бе пораснала след Жътвената седмица; след като бе измамена от Асара и бе победила демоните в Чаросплетието; след като бе спасила умиращия си приятел съвсем-сама и бе прекарала седмици, поемайки какви ли не рискове, убивайки Различни зверове и разчитайки единствено на себе си и този татуиран чужденец, чиито странни обичаи тепърва започваше да разбира. Макар и като цяло да си беше същата, каквато винаги е била, начинът й на мислене се беше променил — тя бе станала доста по-зряла, а заедно с това бе придобила и една самоувереност, каквато никога не беше имала.

Кайку си помисли, че така се харесваше повече.

Спорадичният тропот и стържене бяха станали по-силни, а от време на време непрогледният мрак на тунела бе прорязван от алени проблясъци, сякаш в стените му имаше процепи, зад които периодично лумваха ярки огньове. Тръбата постепенно започна да завива настрани, ала толкова плавно, че пътешествениците едва забелязаха това, и след завоя гледката в края на тунела най-сетне се откри пред очите им.

Кайку примигна пред яркия блясък. Тунелът се разширяваше и се съединяваше с втората тръба, оформяйки по този начин широк правоъгълен коридор. Подът му се накланяше нагоре, издигайки се над нивото на реката, а в дъното му се виждаше нещо като метална стена с бронзов цвят, която излъчваше алено сияние.

Младата жена погледна към Тсата. Той измърмори нещо на окхамбски, без да отделя поглед от препятствието пред тях.

— Какво означава това? — попита Кайку.

Ткиуратецът изглеждаше слисан, че девойката го беше чула — изобщо не възнамеряваше да каже това на глас.

— Нещо като молитва за защита — прошепна той.

— Ала вие нямате богове — изтъкна младата жена. — Също така не вярвате, че предците ви живеят някъде другаде, освен в спомените ви.

— Тя е насочена към нашия паш — натърти татуираният мъж. Кайку за първи път го виждаше объркан. — Моля за твоята закрила и ти предлагам своята. Просто стар обичай.

Спътничката му отметна един мокър кичур от лицето си.

— И как трябва да ти отговоря?

— Хтхре — рече той. Кайку го повтори, несигурна дали го произнасяше правилно. — Това означава, че приемаш и ми предлагаш своята защита.