Забравената градина

Натаниъл застина. Чу пращене на клони, леки стъпки. По-тежки от стъпките на пауните.

Спря и бързо се извърна. Просветна нещо бяло. Някой го следеше.

— Кой е? — Гласът му прозвуча по-дрезгаво, отколкото очакваше. Вкара в него малко категоричност: — Настоявам веднага да се покажеш!

Кратка пауза, после преследвачът му се разкри.

— Айвъри! — възкликна Натаниъл. Загриженост бързо последва облекчението му. — Какво правиш тук? Не ти е позволено да минаваш отвъд портата за лабиринта.

— Моля те, тате — обади се момиченцето. — Вземи ме със себе си. Дейвис казва, че в края на лабиринта има градина, откъдето започват всички дъги на света.

Натаниъл не можеше да не се възхити на образа.

— Така ли казва?

Айвъри кимна с детинска сериозност, която плени Натаниъл. Той погледна ръчния си часовник. Аделайн щеше да се върне след час и нетърпеливо щеше да провери докъде е стигнал Натаниъл с поръчката на лорд Хюаркет. Нямаше време да заведе Айвъри у дома и пак да се върне тук, а не знаеше кога отново ще има възможност да дойде. Почеса се по ухото и въздъхна.

— Хайде, малката, върви след татко.

Тя го следваше плътно и си тананикаше някаква мелодийка — „Портокали и лимони“, разпозна я Натаниъл. Един господ знае откъде я беше чула. Не от Роуз, понеже тя изобщо не помнеше; мелодии и текстове на песни, не и от Аделайн, за която музиката нямаше никакво значение. Несъмнено от някоя прислужница. Понеже нямаше свястна гувернантка, дъщеря му прекарваше много време сред персонала на имението „Блакхърст“. Кой знае какви още съмнителни умения беше придобила вследствие на този факт!

— Тате?

— Да.

— Мислено нарисувах още една картина точно както ме научи ти.

— Така ли? — Натаниъл отмести един провиснал клон, за да мине Айвъри.

— Беше кораб с капитан Ахаб на борда. А китът плуваше точно покрай него.

— Какъв цвят беше платното?

— Бяло, разбира се.

— А китът?

— Сив като буреносен облак.

— А на какво миришеше твоят кораб?

— На сол, пот и мръсни обувки.

Натаниъл развеселен изви вежди.

— Представям си.

Това беше една от любимите им игри, които често играеха следобедите, които Айвъри беше привикнала да прекарва в ателието му. Натаниъл с учудване установи, че компанията на детето му е приятна. Тя го караше да вижда нещата различно, по-простичко, и в известен смисъл внесе нов живот в портретите му. Често го питаше какво прави и защо го прави, и се налагаше той да обяснява неща, които отдавна бе престанал да цени: че трябва да рисуваш каквото виждаш, че цветът трябва едновременно да разкрива и да прикрива.

— Защо минаваш през лабиринта, татко?

— Трябва да се видя с някого от другата страна.

Айвъри осмисли чутото.

— Човек ли, татко?

— Разбира се, че е човек. Да не мислиш, че татко ще се вижда със звяр?

Завиха, после бързо завиха отново и движението им заприлича на Натаниъл на лъкатушния път на топчето, за което Айвъри беше направила писта в детската стая. Търкаляше се по приготвения му път, почти неспособно да контролира собствената си съдба. Разбира се, глупава мисъл, понеже нима днешните му действия не бяха на човек, който взема съдбата си в свои ръце?