Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Но аз имам поръчки. Обсъждахме да наемем гувернантка за Айвъри…
— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Роуз, — но тук вече не сме в безопасност — натърти тя на последната дума.
Натаниъл не отговори, но и не се налагаше — изражението му казваше всичко. Ледената бучка в сърцето на Роуз се втвърди.
Той щеше да се съгласи с нея, винаги го правеше. Особено когато се опасяваше, че тя е на ръба на отчаянието. Жалко, че се налагаше да използва всеотдайността на Натаниъл срещу него, но Роуз нямаше друг избор. Майчинството, семейният живот — това беше мечтата й и тя не възнамеряваше да я изгуби. Когато се роди Айвъри и Роуз я пое в обятията си, всички получиха шанса за ново начало. Двамата с Натаниъл отново бяха щастливи и никога не отваряха дума за миналото. То вече не съществуваше. Стига Елайза да стои надалеч.
— Имам ангажимент в Шотландия — каза Натаниъл, — вече съм започнал работа. — В тона му Роуз усети пукнатините, които щяха да се увеличават, преди накрая съпротивата му да рухне.
— И, разбира се, трябва да я довършиш — отвърна тя. — Ангажиментът ти в Шотландия ще мине на преден план и веднага след това ще отплаваме. Купила съм три билета за „Кармания“.
— Вече си резервирала. — По-скоро твърдение, отколкото въпрос.
Роуз смекчи тона.
— Така е най-добре, Нейт, разбери. Това е единственият начин да бъдем в безопасност. Помисли само колко благоприятно ще се отрази пътуването на кариерата ти. Може дори да излезе статия за теб в „Ню Йорк Таймс“. Триумфалното завръщане на един от най-талантливите синове на града!
* * *
Сгушена под едно от любимите кресла на баба си, Айвъри прошепна думите:
— Ню Йорк.
Тя знаеше къде е Ню Йорк. Веднъж, докато пътуваха за Шотландия, тя, мама и татко спряха за малко в Йорк, в къщата на бабини приятели. Много стара дама с очила с телени рамки и очи, от които сякаш непрекъснато се стичаха сълзи. Обаче мама не говореше за Йорк, Айвъри чу съвсем ясно. Тя каза Ню Йорк, каза, че скоро щели да заминат за Ню Йорк. И Айвъри знаеше къде се намира градът. Беше далеч от другата страна на морето, там, където беше роден татко — беше й разказвал за небостъргачите, за музиката и за автомобилите. Град, където всичко лъщи ново-новеничко.
Топка кучешка козина погъделичка ноздрите на Айвъри и тя се помъчи да не кихне. Това беше едно от най-впечатляващите й умения — способността да овладява кихавиците — и точно благодарение на него тя се криеше превъзходно. Айвъри толкова обичаше да се крие, че понякога го правеше единствено за собствено удоволствие. Останала сама в някоя стая, тя се криеше заради приятното усещане, че дори помещението ще забрави за присъствието й. Че то ще възобнови обичайните си въздушни течения край нея, сякаш тя е просто мебел.
Днес обаче Айвъри се беше скрила с определена цел. Дядо беше в странно настроение. Обикновено той се уединяваше, обаче напоследък винаги се появяваше там, където беше и Айвъри. И винаги с малкия си кафяв фотоапарат, за да я снима с онази счупена кукла. Айвъри не харесваше счупената кукла с нейните ужасни мигащи очи. Затова, макар мама да й поръча да изпълни желанието на дядо и да я увери, че е голяма чест да бъде снимана, Айвъри предпочиташе да се крие.
Цялата настръхваше дори само при мисълта за куклата, затова се помъчи да мисли за нещо друго. За нещо, което можеше да я накара да се почувства щастлива — например приключението, което беше преживяла с татко в лабиринта. Айвъри си играеше навън, когато забеляза татко да излиза през страничната врата на къщата. Той крачеше бързо и отначало тя си помисли, че сигурно ще се качи на каретата и ще отиде да рисува нечий портрет. Само че той не носеше принадлежностите си, нито пък беше облечен като за важна среща. Айвъри го проследи с поглед как прекосява моравата и се приближава към портата на лабиринта, и веднага разбра какво се кани да направи той — не го биваше в преструвките.
Без да се замисля, Айвъри хукна след него и го последва през портата на лабиринта в тъмните и тесни тунели. Понеже Айвъри знаеше, че жената с червената коса, която й беше донесла подаръка, живее от другата страна.
А сега, след като отиде с татко, вече знаеше и коя е жената. Тя се казваше Писателката и беше написала вълшебните приказки, които бяха разстроили мама и които татко отнесе в ателието си.
И макар татко да твърдеше, че тази жена е човешко същество, Айвъри не беше на това мнение. Заподозря го още в деня, когато Писателката се появи от лабиринта, но щом я погледна в очите в градината на къщата на скалата, се увери окончателно.
Писателката беше вълшебница. Айвъри не знаеше дали е фея или вещица, но беше сигурна, че не е обикновен човек.