Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Скъпата Роуз. Изглеждаше толкова бледа, седнала самичка на градинската пейка. След това почти не докосна обяда си, само го побутваше насам-натам в чинията. В момента си почиваше, за да не се върне мигрената, която я тормозеше вече цяла седмица.
Аделайн отвори юмрука, който сам се бе свил в скута й, и размърда пръсти. Когато разиграха цялата история, тя съвсем ясно изложи условията си: нито едно от двете момичета не биваше да стъпва повече в имението „Блакхърст“. Правилото беше простичко и до днес и двете го бяха спазвали. Крилете на сигурността обгърнаха тайната и животът в „Блакхърст“ потече мирно и спокойно.
Какво си бе въобразила Елайза, че сега престъпваше думата си?
* * *
Накрая Натаниъл изчака Роуз да си легне с мигрена, а Аделайн да излезе на гости. Той реши, че така нито една от двете няма да научи как той осигурява трайното отсъствие на Елайза. Откакто беше научил за случилото се, Натаниъл размишляваше кой е най-добрият начин да поправи нещата. Състоянието на съпругата му бе смразяващо напомняне, че въпреки дългия път, който двамата бяха извървели, въпреки благословената промяна след раждането на Айвъри, другата Роуз — напрегнатата, разтерзана и непостоянна — всеки момент можеше да се появи отново. Той тутакси осъзна, че трябва да говори с Елайза. Да намери начин да я накара да разбере, че повече никога не бива да идва.
Беше минало известно време, откакто за последен път беше прекосявал лабиринта, и беше забравил колко тъмно е между стените от храсти, за колко кратко проникват тук слънчевите лъчи. Движеше се предпазливо и се стараеше да си спомни къде да завива. Бледо подобие на онзи път преди четири години, когато сляпо се беше втурнал през лабиринта, търсейки рисунките си. Беше пристигнал в къщата на скалата с пулсираща във вените кръв и бързо повдигащи се рамене, задвижвани от необичайното напрежение; настоя рисунките да му бъдат върнати. Заяви, че са си негови, че са му важни и че се нуждае от тях. А после, когато доводите му се изчерпаха, просто остана да стърчи задъхан в очакване на отговора на Елайза. Не беше сигурен какво да очаква — признание, извинение, връщане на рисунките, а може би всичко това заедно, — обаче тя не направи нито едно от тези неща. А го изненада. Изгледа го с леко любопитство, примигна със светлите си и вечно променящи се очи, които адски му се искаше да нарисува, и го попита дали би желал да направи илюстрациите за една книжка с приказки.
Разнесе се някакъв шум и споменът избяга. Сърцето на Натаниъл затуптя по-бързо. Той се извърна и се взря назад. Една лястовичка примигна насреща му и отлетя с клонка от капина в човката.
Защо беше толкова неспокоен? Нервите му бяха изопнати, като да беше гузен — което беше странно, понеже в действията му нямаше нищо неуместно. Смяташе само да поговори с Елайза, да я помоли да овладее желанието си да минава през портата на лабиринта. В крайна сметка мисията му беше за доброто на Роуз, основното му съображение беше здравето и благосъстоянието на жена му.
Закрачи по-бързо и се постара да се убеди, че си въобразява съществуването на опасност там, където такава всъщност няма. Мисията му може и да беше тайна, но не беше незаконна. Имаше разлика.
Беше се съгласил да илюстрира книжката. Как да устои, а и защо? Най-съкровеното му желание беше да рисува, а илюстрирането на нейните приказки му даваше възможност да навлезе в свят, лишен от печалните събития в собствения му живот. За него илюстрациите бяха спасителен пояс, тайно занимание, което правеше поносими безкрайните дни, през които рисуваше портрети. На срещите с богатите и титулувани тъпаци, на които Аделайн за пореден път го натрапваше, а от него се искаше да се усмихва и да се държи общително като обучено пале, го крепеше тайната, че освен всичко това той вдъхва живот и на вълшебния свят от приказките на Елайза.
Така и не получи свой напълно готов екземпляр от книгата. Когато тя беше отпечатана, Натаниъл вече прекрасно съзнаваше колко нежелано би било това издание в „Блакхърст“. Веднъж, през първите дни на проекта, допусна сериозна грешка, като спомена пред Роуз за книжката. Смяташе, че жена му ще се зарадва, че ще й бъде приятна съвместната работа на съпруга й със скъпата й братовчедка, но се оказа, че греши. Никога нямаше да забрави изражението й — гняв и изненада, примесени с тежка печал. Тя заяви, че Натаниъл я е предал, че не я обича, че иска да я напусне. Той недоумяваше. Направи онова, което винаги правеше в такива случаи — увери Роуз в обичта си и я помоли да я нарисува за колекцията си. После се зае да работи над проекта си тайно. Но не се отказа. Не можеше.