Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Направиха последния завой и се озоваха пред портата за Тайната градина. Натаниъл спря, коленичи и обгърна с длани костеливите раменца на дъщеря си.
— Така, Айвъри — внимателно поде той, — днес те преведох през лабиринта.
— Да, татко.
— Обаче не бива да идваш отново, още по-малко самичка. — Натаниъл стисна устни. — Освен това мисля, че ще е най-добре, ако… ако днешното ни пътешествие…
— Не се тревожи, татко. Няма да кажа на мама.
Дълбоко в стомаха на Натаниъл облекчението се примеси с неловкото усещане, че заговорничи с дъщеря си срещу собствената си съпруга.
— На баба също, татко.
Натаниъл кимна и се усмихна леко.
— Така е най-добре.
— Тайна.
— Да, тайна.
Натаниъл отвори вратата към Тайната градина и пусна Айвъри вътре. Очакваше едва ли не да види Елайза седнала на тревата под ябълковото дърво като същинска царица на феите, но в градината беше тихо и спокойно. Раздвижи се само гущерчето в павирания квадрат по средата и ги изгледа собственически, когато Натаниъл пое по виещата се на зигзаг пътечка.
— О, татко! — възкликна Айвъри, оглеждайки смаяно градината. Вдигна очи нагоре и огледа пълзящите растения, които се виеха като змии напред-назад от върха на единия зид към другия. — Тази градина е вълшебна.
Колко странно едно дете да усети такова нещо. Натаниъл се запита какво в градината на Елайза създаваше у човек усещането, че подобно великолепие не може да бъде естествено. Че има договорка с духовете от другата страна на завесата да осигурят такова изобилие.
— Хайде, дете — махна той на дъщеря си да го последва, — иначе времето ще ни избяга.
Той насочи Айвъри към южната порта и после по пътеката, която прегръщаше къщата отстрани. Въпреки часа в предната градина беше сумрачно и прохладно заради каменната стена, построена от Аделайн. Натаниъл положи длан между лопатките на Айвъри, нейните вълшебни криле.
— А сега ме чуй — каза той, — татко ще влезе вътре, обаче ти трябва да останеш в градината.
— Добре, татко — кимна тя.
Той се поколеба.
— Не скитай.
— Няма, татко. — Каза го толкова невинно, като че ли последното, което би й хрумнало, беше да скита.
Натаниъл кимна и се приближи до вратата. Почука и докато чакаше Елайза да дойде, изпъна маншета на ръкава си. Вратата се отвори и ето я и нея. Като че вчера я беше видял за последно.
Сякаш не бяха минали четири години.
* * *
Натаниъл седна от едната страна на масата, Елайза — от другата, положила пръсти на ръба. Погледна го по своя си изключителен начин. Нито следа от маниерна любезност, подсказваща, че се радва да го види. Суетата ли го караше да се надява, че тя може би се радва да го види? На светлината вътре в къщата косата й изглеждаше по-светла от обикновено. Малки слънчеви клинчета се забиваха в къдриците й и те изглеждаха наистина като изпредени от златните нишки на феите. Натаниъл мислено се укори — допускаше приказките й да обагрят образа на самата писателка. Не биваше да го прави.
Помежду им се възцари отчуждение. За пръв път оставаха сами, откакто планът беше влязъл в действие. Много имаше за казване, но той не можеше да обели нито дума.
Прокашля се и се пресегна да я хване за ръката. Просто не се сдържа. Тя рязко дръпна пръсти и се извърна към печката.
Натаниъл се облегна на стола си. Зачуди се как да започне, с какви думи да облече каквото има да каже.
— Знаеш защо съм дошъл — каза накрая.
— Разбира се. — Без да се обръща.
Той наблюдаваше пръстите й — толкова тънички, — докато слагаше чайника на печката.
— Значи, знаеш какво искам да ти кажа?
— Да.
С повея през отворения прозорец долетя гласче, най-милото гласче на света: „Портокали и лимони, тъй звънят камбаните на «Сейнт Клемънт»…“.
Гърбът на Елайза се изопна и Натаниъл виждаше малките издутини на прешлените й. Като гръбнака на дете. Тя рязко се извърна.
— Момичето е тук?
Изражението на Елайза достави извратено удоволствие на Натаниъл — като на животно, неочаквано застрашено. Закопня да го запечата на хартия: ококорените очи, побледнелите бузи, стиснатите устни. Знаеше, че ще го направи веднага щом се върне в ателието си.
— Довел си детето тук?
— Тя ме е последвала. Разкрих я твърде късно.
Измъченото изражение на Елайза отстъпи на едва забележима усмивка.