Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Потайна е.
— Други биха казали, че е палава.
Елайза леко седна на стола и долепи длани. С въздишка ги пъхна в полата си, сякаш изведнъж й беше станало хладно.
— Радвам се, че момичето обича да играе.
— Не съм сигурен, че авантюристичната жилка на Айвъри допада на майка й.
Невъзможно бе да разгадае усмивката на Елайза.
— Със сигурност не допада на баба й.
Усмивката стана по-широка. Натаниъл срещна погледа й за кратко, после въздъхна.
— Елайза… — И поклати глава. Поде онова, което беше дошъл да й каже: — Онзи ден…
— Онзи ден се зарадвах, че детето е добре — избъбри тя бързо и като че притеснено, за да избегне този разговор.
— Разбира се, че е добре — нищо не й липсва.
— Привидното охолство може да бъде измамно, то не означава, че човек е добре. Попитай жена си.
— Ненужна жестокост!
Рязко кимване. Просто съгласие, без следа от съжаление. Натаниъл се зачуди дали пък тя не е напълно лишена от морал, обаче знаеше, че не е така. Елайза впери в него немигащ поглед.
— Дошъл си заради подаръка ми.
Натаниъл снижи глас:
— Глупаво беше от твоя страна да го носиш. Знаеш как се чувства Роуз.
— Знам, просто реших, че такъв подарък не би могъл да навреди.
— Знаеш как може да навреди и знам, че като приятелка на Роуз не би желала да й причиниш болка. А като моя приятелка… — Внезапно той се почувства глупаво, забоде поглед в земята, сякаш търсеше опора. — Трябва да те помоля да не идваш повече, Елайза. Роуз страда ужасно много след посещението ти. Не обича да й се напомня.
— Паметта е жестока любима, с която трябва да се научим да танцуваме.
Преди Натаниъл да измисли как да отговори, Елайза отново се обърна към печката.
— Искаш ли чай?
— Не — отвърна той и се почувства победен, макар да не знаеше точно как. — Трябва да се връщам.
— Роуз не знае, че си тук.
— Трябва да се връщам. — Той отново нахлупи шапката си и се запъти към вратата на кухнята.
— Ти видя ли подаръка? Мисля, че се получи много добре.
Натаниъл спря, но не се обърна.
— Довиждане, Елайза. Няма да те видя повече. — Той напъха ръце в палтото си и прогони глождещите го безименни съмнения.
Почти беше стигнал до вратата, когато чу гласа на Елайза в коридора зад гърба си:
— Чакай — спря го тя, изгубила част от самообладанието си. — Позволи ми да погледна по-отблизо момичето, дъщерята на Роуз.
Натаниъл стисна силно студената метална топка на вратата. Скръцна със зъби, размишлявайки над молбата й.
— За последен път.
Нима можеше да откаже на такава молба?
— Само един поглед. И след това трябва да я отведа обратно у дома.
Двамата заедно излязоха в градината. Айвъри седеше на брега на езерцето, преметнала босите си крачета така, че извитите й пръстчета почти докосваха водата, докато плъзгаше едно листо по повърхността й.
Когато детето вдигна поглед, Натаниъл нежно положи ръка върху ръката на Елайза и я побутна напред.
* * *
Вятърът се беше усилил и Лайнъс трябваше тежко да се облегне на бастуна си, за да не залита. Долу в залива обикновено спокойното море се беше развълнувало и към брега се търкаляха вълни с бели гребени. Слънцето се криеше зад пелена от облаци — бледо подобие на съвършените летни дни, които някога бе прекарвал в залива със своята poupée.
Малката дървена лодка беше на Джорджиана, подарък от татко, но тя с радост я споделяше с него. Нито за миг не й хрумваше, че Лайнъс не е достатъчно мъж заради болния си крак, не обръщаше внимание какво говори татко. Следобед, когато въздухът беше топъл и уханен, двамата гребяха до средата на залива. Седяха в лодката, докато вълните нежно се плискаха в дъното й, загрижени единствено един за друг. Или поне така си мислеше Лайнъс.
Когато замина, тя отнесе със себе си крехкото усещане за сплотеност, което той си беше създал. Усещането, че макар мама и татко да го мислеха за глупаво момче без никаква стойност и полза, Лайнъс всъщност имаше какво да даде. Без Джорджиана той беше безполезен, лишен от цел. Затова твърдо реши, че тя трябва да се върне.
Лайнъс нае човек. Хенри Мансел, съмнителен образ, чието име шушукаха по кръчмите в Корнуол и който стигна до Лайнъс чрез камериера на един местен граф. Говореше се, че Мансел знае как да реши въпроса.
Лайнъс му разказа за Джорджиана и за страданието, причинено му от човека, който му я бе откраднал, осведоми го също, че въпросният човек работи по корабите, които пристигат и заминават от Лондон.
И после изведнъж морякът се оказа мъртъв. Нещастен случай, осведоми го Мансел с безчувствено лице, крайно неприятен инцидент.