Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Странно усещане изпита Лайнъс онзи следобед. Животът на един човек беше угаснал по силата на неговата воля. Той беше силен, можеше да налага волята си над другите. Направо му идеше да запее.
Плати щедро на Мансел и той замина да търси Джорджиана. Лайнъс се изпълни с надежда, понеже нима имаше нещо, което не бе по силите на Мансел? Човекът за нула време щеше да върне у дома неговата poupée и тя щеше да е признателна на брат си, задето я е избавил. И всичко щеше да си бъде постарому…
Днес черната скала изглеждаше гневна. Лайнъс усети как сърцето му се стяга при спомена за poupée, седнала отгоре. Извади снимката от джоба си и нежно я заглади с палец.
— Poupée — полумислено, полушепнешком изрече той. Колкото и да я беше издирвал Мансел, така и не я намери. Беше обходил континента, беше тръгнал по следи из цял Лондон, но без успех. Лайнъс не получи от него нито една сигурна вест чак до края на 1900 година, когато се разчу, че в Лондон е намерено дете. Дете с рижа коса и с очите на Джорджиана.
Лайнъс отмести поглед от морето и го зарея настрани, към върха на скалата от лявата страна на острова. От мястото си той виждаше ъгъла на новата каменна стена.
Как се зарадва на новината за детето! Беше закъснял и не бе успял да открие своята poupée, но поне момичето щеше да върне.
Събитията обаче не се развиха по план. Елайза му се съпротивляваше, така и не проумя, че той я беше издирил и беше изпратил да я доведат, за да може тя да го опознае. Тя му принадлежеше.
А сега Лайнъс се измъчваше от присъствието й, заключена в онази прокълната къща. Толкова близо и в същото време… Минаха четири години. Четири години, откакто тя за последен път стъпи от другата страна на лабиринта. Защо беше толкова жестока? Защо го отхвърляше отново и отново?
Внезапен порив на вятъра повдигна шапката от главата на Лайнъс. Той инстинктивно се пресегна да я спре и когато го направи, изпусна снимката.
Пред очите на безпомощния Лайнъс вятърът на върха на канарата отнесе неговата poupée. Снимката се носеше нагоре-надолу, пърхаше на вятъра, искреше бяла на фона на сияещите облаци, кръжеше над него, дразнеше го и накрая отлетя надалеч. Кацна върху вълните на океана и те я отнесоха навътре.
Далеч от Лайнъс, отново изплъзнала се между пръстите му.
* * *
Роуз още не се бе успокоила след посещението на Елайза. Напрягаше мозъка си да намери решение на тази дилема. Когато Елайза изникна от лабиринта и се появи на портата, Роуз се смая като човек, внезапно осъзнал, че се намира в опасност. Дори по-лошо — че е бил в опасност от известно време, без да го съзнава. Усети как неочаквано я връхлита лек световъртеж и паника. Изпитваше облекчение, че всичко вече е минало, но и ужас, че това спокойствие няма да продължава вечно. От всички неща, които премисляше, едно-единствено знаеше със сигурност: мама имаше право, трябваше да поставят дистанция между себе си и Елайза.
Роуз дръпна конеца през ухото на иглата и придаде на гласа си безукорно безразличие:
— Мислех си за посещението на Писателката.
Натаниъл вдигна поглед от писмото, което пишеше. Побърза да прогони загрижеността от погледа си.
— Както вече ти казах, скъпа моя, не мисли повече по този въпрос. Повече няма да се случи.
— Няма как да бъдем сигурни. Нима някой допускаше и това последно посещение?
— Тя няма да дойде повече — заяви той малко по-остро.
— От къде си сигурен?
Бузите на Натаниъл пламнаха. Промяната беше едва видима, но Роуз я забеляза.
— Нейт? Какво има?
— Говорих с нея.
Сърцето на Роуз затуптя по-бързо.
— Срещал си се с нея?
— Налагаше се. Заради теб, скъпоценна моя. Ти толкова се разстрои от посещението й, че трябваше да се погрижа да не се повтори.
— Но аз не съм искала да се срещаш с нея! — Беше по-лошо, отколкото Роуз допускаше. Под кожата й се надигна топлина и тя усети прилив на непоклатима увереност, че трябва да се махнат от тук. Всички. Че трябва завинаги да премахнат Елайза от живота си. Роуз успокои дишането си и овладя изражението си. Нямаше да бъде от полза Натаниъл да помисли, че не й е добре и че взема решения, без да ги е обмислила. Трябваше да бъде напълно спокойна. — Разговорите с нея вече не са достатъчни, Нейт. Вече не.
— А какво друго може да се направи? Нали не предлагаш да я заключим в къщата? — помъчи се да я разсмее той, но не успя.
— Мислех си за Ню Йорк.
Натаниъл изви вежди.
— И преди сме говорили да прекараме известно време от другата страна на Атлантика. Мисля, че е време да осъществим плановете си.
— Да напуснем Англия?
Роуз кимна — лекичко, но уверено.