Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Как се казваш? Отговори де!
— Крисчън.
Толкова тихичко, че едва се чуваше.
— Крисчън кой?
— Крисчън Блейк. Обаче не правя нищо лошо. Баща ми работи в голямото имение и понякога обичам да идвам тук в оградената… във вашата градина.
Нел погледна към покритата с бодливи трънаци стена.
— Значи, там отзад има градина, така ли? Питах се какво е…
— Да, госпожо.
— Я ми кажи, Крисчън, майка ти знае ли къде си?
Раменете на момчето увиснаха.
— Нямам майка.
Нел изви вежди.
— Тя отиде в болница през лятото и после…
Избухливостта на Нел тутакси се охлади.
— Разбирам. Е, а ти на колко години си? На девет? На десет?
— Почти на единайсет. — Здравословното възмущение изпрати ръцете му в джобовете, а лактите му щръкнаха настрани.
— Ама, разбира се, сега вече виждам. Имам внучка на твоята възраст.
— И тя ли обича градините?
Нел примигна срещу него.
— Не съм сигурна.
Крисчън наклони глава на една страна и се начумери на отговора й.
— Искам да кажа, че сигурно ги обича — за свое учудване додаде Нел извинително. И после се укори. Нямаше причина да се разкайва само понеже не знае какво обича дъщерята на Лезли. — Не я виждам често.
— Далече от вас ли живее?
— Не, всъщност не.
— Тогава защо не я виждате често?
Нел изгледа момчето, мъчейки се да определи дали дързостта му е очарователна, или не.
— Понякога просто така стоят нещата.
Съдейки по изражението на момчето, обяснението не го задоволи. Обаче има неща, които просто не подлежат на обяснение, особено пред странни момченца, които ти нахлуват в къщата.
Нел си напомни, че дребосъкът наскоро е загубил майка си. Всеки е склонен към неправилна преценка, когато сигурността е издърпана като килимче изпод краката му — Нел го съзнаваше не по-зле от всеки друг. Въздъхна. Животът понякога е адски жесток. Защо трябва това момче да расте без майка? Защо е трябвало горката жена да умира без време и да остави това хлапе да се оправя в света без нейната помощ? Докато гледаше кльощавите ръце и крака на момчето, Нел усети как гърлото й се стяга. Гласът прозвуча дрезгаво, но мило:
— Та какво каза, че правиш в моята градина?
— Нищо лошо, честна дума. Просто обичам да седя вътре.
— От тук ли влизаш? Под тухлите?
Той кимна.
Нел огледа дупката.
— Май няма да мога да мина. Къде е портата?
— Няма порта. Поне не на тази стена.
Нел се намръщи.
— Имам градина, но нямам вход, така ли?
Той отново кимна.
— Имало е преди — вижда се отвътре къде е зазидан.
— И защо някой ще зазижда входа ми?
Момчето сви рамене и Нел добави още едно нещо в списъка на нещата, които трябва да поправи.
— Няма ли да ми обясниш какво пропускам? — попита тя. — Явно няма да мога лично да огледам градината. Всъщност защо си дошъл чак тук горе?
— Това е най-любимото ми място на света — примигна Крисчън с откровените си кафяви очи. — Много ми харесва да седя вътре и да разговарям с мама. Тя обичаше градините и най-вече вашата оградена със зидове градина. Обраслите градини й допадаха най-много. Тя ми показа как да се промъквам вътре. Идвахме заедно и щяхме да се опитаме да подредим градината, но после тя се разболя…
Нел стисна устни.
— След няколко дни се връщам у дома в Австралия, но ще дойда пак след месец-два. Искаш ли да наглеждаш градината, докато ме няма, Крисчън?
Той кимна сериозно.
— О, да, госпожо.
— Радвам се, че я поверявам на сигурен човек.
Крисчън се поизправи и се изпъчи.
— А когато се върнете, ще ви помогна да оправим градината — каза той. — Както прави татко в хотела.
Нел се усмихна.
— Надявам се да удържиш на думата си. Не приемам помощ от случайни хора, но имам чувството, че ти си подходящ за тази работа.
42
Имението „Блакхърст“, 1913 г.
Роуз загърна раменете си с шала и скръсти ръце пред гърдите, за да се предпази от студа, който все не я напускаше. Когато реши да потърси слънце в градината, последният човек, когото очакваше да види, беше Елайза. Роуз си седеше, пишеше си в дневника и от време на време поглеждаше към Айвъри, която припкаше и си играеше сред цветните лехи, без никакви признаци, че нещо ще смути спокойния ден толкова неприятно. Интуицията я накара да погледне към портите на лабиринта и гледката смрази кръвта й. От къде Елайза би могла да знае, че Роуз и Айвъри ще бъдат сами в градината? Да не би да ги наблюдаваше и да дебнеше момент, когато ще свари Роуз неподготвена? И защо точно сега? Защо след толкова много години тя се появява точно днес? Като кошмарен призрак, който прекосява моравата с някакво пакетче в ръка.