Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Примирили се с опасното прехвърляне на Сантенар, за да научат какво се е случило и отново да прекъснат проходите между Трите свята. Тук заварили още три вида хора и всички те създавали и работели със забранените машини, от които фейлемите изпитвали такъв ужас. Две от расите били твърде многочислени, за да се опълчат срещу тях.
В кароните обаче съзрели позната заплаха, а на Сантенар те били само трима. И фейлемите знаели, че те са уязвими. Но светът гъмжал от други хора и по неволя действали тихомълком. А после Възбраната ги приковала тук…
— Май го настроих! — провикна се Шанд. — Дано не сме закъснели! По-скоро влизайте в портала!
45. Съдбата на фейлемите
Един по един те излизаха от портала на Талалейм, голи като всеки, пожелал да се прехвърли между световете. Озоваха се на прастаро и свещено за тях сборно място — затревен хълм, оформен като извита нагоре пирамида, която стърчеше високо над гората. На изток небето просветляваше и възвестяваше зората.
Фейеламор се появи последна и се тръшна изнемощяла на тревата. Другите я повдигнаха на раменете си, за да види своя свят. Прегръщаше ги наред, всички ронеха сълзи. Хилядолетия бяха минали, откакто отидоха на Сантенар.
— Успяхме — промълви тя тихо. — Нашият свят е в безопасност, а враговете ни ги няма. Най-сетне сме свободни.
— Ала на каква цена… — обади се Халал. — Помисли какво стори на Галгилиел и Аелиор, а после на Мейгрейт. Всички сме виновни. Престъпихме всичко, в което вярвахме, за да премахнем кароните, както преди тях бяхме изтребили мариемите.
— Направих го за Талалейм — напомни Фейеламор.
— Ти отвори Аакан за пустотата — не отстъпи Халал, — а това не беше нужно никому. Сега Аакан е променен завинаги.
— Нямах избор. Ние сме най-благородната сред човешките раси. Нима някоя от другите се е грижила така за своя свят?
Вятърът се обърна и донесе миризмата на горящо дърво, дочуха и далечен писък.
— Това пък какво е? — изсъска Халал, напрегнала очи в сумрака. Скоро се убедиха, че някъде има горски пожар, и то голям. Долавяха и вонята на овъглена плът.
Слънцето се надигна над хоризонта и през кълбящите се кафяви пушеци те зърваха тук-там опустошението. Пламтяха дървета, докъдето стигаха погледите им. Дори в смътната далечина стърчаха стълбове дим като планини.
— Как се е случило? — прошепна Фейеламор. Светлината обля лицето й, но златистата кожа се бе съсухрила. Очите й мътнееха в дълбоките си кухини. — Какво не е наред? Не разбирам…
Другите фейлеми се спуснаха по хълма, за да огледат и да донесат вести. Фейеламор остана на възвишението, зареяла поглед в пушеците. Високо над нея крилати същества кръжаха и се рееха в топлите въздушни потоци от пожарите. Струваше й се, че се чувстват като у дома си в хаоса и от това й се смразяваше кръвта.
Едно сви криле и пикира право в гъстите облаци дим. И по някое време пак се издигна, размахало криле. Стискаше в ноктите си нещо, смътно напомнящо човек. На Талалейм не бе имало такива твари преди заминаването на Фейеламор, но сега тя различаваше десетки.
Прозря внезапно — времето течеше различно на Трите свята, а от някогашния рай на Талалейм, който тя познаваше, бе останал само блед спомен. Проходът, който насочи с Огледалото, бе изсипал ужасите на пустотата не върху Аакан, както тя възнамеряваше, а на нейния свят. Лъжовното огледало пак я бе предало.
Цяла сутрин седя на тревата — сама, както бе свикнала да бъде толкова години. Какво можеше да направи? Сблъска се с по-голямо изпитание дори от онова на Сантенар. Как да спаси Талалейм? Чувстваше се толкова стара и уморена. „Трябва да свикам фейлемите. Ние сме милиони. Те несъмнено са някъде наблизо, вече потушават пожарите и се борят срещу чудовищата от пустотата.“ Тя опипа наоколо със съзнанието си, но вместо наситения свят на неизброими умове долавяше само лишен от мисъл ужас.
Завлече се надолу да потърси къде са се събрали. В долината имаше прелестно средище, обитавано от фейлеми вече десет хилядолетия. Намери обаче само развалини, толкова стари, че ронещите се камъни бяха гъсто обрасли със зеленина. Прецени, че никой не е живял тук от векове. Седна на паднала колона и се вторачи в короните на дърветата. Накрая се облегна на каменната стена отзад и заспа от изтощение.