Кралство на пепелта

Бояла се. Бояла се да признае, че чувствала привързаност към него.

Пълна нелепица.

И вероятно самата истина.

Но това не биваше да я тревожи. Не и точно сега.

Манон закрачи бясно през лагера, из който вещиците вече сгъваха палатки и приготвяха огнищата за път. Тринайсетте чакаха при уивърните, заредили дисагите им с провизии.

Някои от крочанките я гледаха свъсено. Не с гняв, а с нещо като разочарование. Недоволство. Сякаш не мислеха, че е разумно да се разделят.

Манон се въздържаше да го потвърди. Но дори Тринайсетте да тръгнеха след тях, крочанките щяха да намерят начин да им се изплъзнат. Да използват силата си да задържат уивърните достатъчно дълго на земята, че да съумеят да изчезнат в небето.

А тя нямаше намерение да принизява нито себе си, нито Тринайсетте до нивото на кучета, преследващи стопаните си. Въпреки отчаяната им потребност от помощ, въпреки обещанието им към съюзниците, нямаше да се унижава повече.

Манон спря при лагера на Тление, единственото още пламтящо огнище. Огънят в него никога не угасваше.

Като напомняне за обещанието ѝ да почита кралицата на Терасен. Самотен пламък сред зимния мраз.

Манон потри лицето си и седна уморено на един от камъните около огнището.

Топла, лека ръка кацна върху рамото ѝ. Тя не си даде труд да я отмести.

Гленис каза:

- Тръгваме до няколко минути. Дойдох да се сбогуваме.

Манон вдигна очи към старата вещица.

- Лек полет!

Нямаше друго за изричане. Провалът ѝ не се дължеше на Тление, единствено себе си можеше да вини за него.

Боиш се.

Самата истина. Макар че опита да привлече крочанките на тяхна страна, не вложи всичко от себе си. Не им се разкри напълно. Не им показа какво ѝ костваше да научи, че е имала сестра, която е убила. Не знаеше как да разбулва душата си, така и не се бе научила.

Боиш се.

Вярно беше. Боеше се от всичко.

Тление свали ръка от рамото ѝ.

- Дано пътят ви преведе невредими през войната и обратно у дома.

Не виждаше смисъл да казва на старицата, че вече нямаше дом нито за нея, нито за Тринайсетте.

Гленис извърна лице към небето и въздъхна.

После свъси белите си вежди. Ноздрите ѝ се разшириха.

Манон скочи на крака.

- Бягай - пророни Гленис. - Бягай веднага.

Манон извади Ветросеч, без да мръдне от мястото си.

- Какво има?

- Тук са.

Как ги бе надушила по вятъра?

Три уивърна пронизаха облаците, устремени към лагера им. Манон ги познаваше. Познаваше и трите ездачки, които накараха крочанките да се спуснат трескаво към оръжията си.

Матроните на вещерските кланове на Железни зъби ги бяха открили. И пристигаха да довършат започнатото от Манон онзи ден в Морат.