Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

До крака на краля бе подпряно нещо тъмно — дълго и черно. Ножница. Саймън долови онова, което се спотайваше в нея. Усещането беше едва доловимо, но безпогрешно като зов на далечен глас. Песента на меча проникна в най-потайните кътчета на мислите му… но той не можеше да се остави на омаята му. Реалният му страх беше много по-неотложен.

— Виждам, че си млад — промълви Елиас. — И със светла кожа. Да не би да си някой от черните римърсгардци на Приратес? Или от народа на тритингите?

Саймън поклати глава и не отговори.

— Все ми е едно — измърмори Елиас. — Каквито и средства да използва Приратес, все ми е едно. — Той присви очи срещу лицето на Саймън. — А, виждам, че потрепна. Разбира се, че знам защо си тук. — Той се изсмя дрезгаво. — Този проклет свещеник навсякъде държи шпиони — защо да няма и един в собствената си кула, където държи тайни, които не би показал дори на своя господар краля?

Елиас леко отпусна пръсти. Саймън усети пулсът му да се ускорява в очакване да му се удаде възможност да се опита да побегне, но кралят само се наместваше. Преди Саймън дори да си помисли за бягство, пръстите отново се впиха.

„Но трябва да съм нащрек — каза си Саймън в опит да си вдъхне надежда. — О, само да ме пусне, моля се да мога да отворя отново вратата на долния етаж!“

Внезапно дръпване го стовари на колене.

— Долу, момче, за да мога да те виждам, без да извивам врат. Твоят крал е уморен и костите го болят. — Възцари се миг тишина. — Странно. Лицето ти не е римърско или на тритинг. Приличаш повече на някой от моите еркинландски селяци. Тази червена коса! Но нали казват, че обитателите на пасищата някога са били от Еркинланд, много отдавна…

Чувството, че сънува, се завърна. Как беше възможно кралят да различи цвета на косата му в този мрак? Саймън си наложи да успокои дишането си и да потисне страха си. Беше се изправял срещу дракон — истински дракон, а не човешки като този — и беше оцелял сред черната страхотия на тунелите. Трябваше да внимава и да се възползва от първата възможност.

— Някога цял Еркинланд — всички земи на Остен Ард — са били като пасищата — изсъска Елиас. — Нищо друго освен малобройни племена, които са се избивали за пасищата. Диви конекрадци. — Той пое дълбоко въздух и го изпусна бавно. Дъхът му имаше странен метален привкус. — Нужна била здрава ръка, която да промени това. Нужна е здрава ръка, за да се съгради кралство. Да не би да мислиш, че обитателите на хълмовете не са надавали викове и вопли, когато императорските гвардейци са се появили за първи път? Но децата им са били благодарни, а децата на техните деца не са имали друг избор…

Саймън не схващаше смисъла на дърдоренето на краля, но изпита смътна надежда, щом плътният глас заглъхна и се възцари тишина. След като изчака двайсетина припрени удара на сърцето си, той дръпна съвсем лекичко ръка, но хватката беше все така неумолима. Очите на краля бяха скрити под качулката, а брадичката му беше подпряна върху гърдите. Но той не спеше.