Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Виждал съм тоя рошльо и преди, господине — продължи Наит.

— Къде това? — попита го Тенекеджията.

— На Рагстопър.

Сержант Тенекеджията спря. Обърна се към Наит.

— Сигурен ли си?

— Носът ми ми го казва — и той го потупа от едната страна.

Сръчната изсумтя презрително.

— Просто не иска да му втъкнат някое острие там.

В ума на Наит изникна подходящ отговор, но Тенекеджията направи знак за тишина. Той поглади сивия си мустак.

— Добре. Да проверим.

Повиши глас.

— Приготви арбалетите! Разпръсни се!

Сръчната направи знак да се обръщат.

Откриха колата не много по-надолу от там, където я бяха оставили. Коларят не им обърна внимание и продължаваше да дърпа впряга. Плачеше. Към него се отправи Тенекеджията, последван от Сръчната, Наит и Ситния.

— Ти от Рагстопър ли си? — викна сержантът.

Мъжът подскочи като ужилен. Обърна се и прекара ръкав през лицето си.

— Какво? Защо? Кои сте вие?

— Сержант Тенекеджията, пристанищна стража. Ти от екипажа на Рагстопър ли си? Това стока ли е?

Човекът заизвива ръце.

— Какво е това? Стока? Не, разбира се, че не.

Той се изкачи до седалката и взе камшика.

— Сега трябва да вървя. Довиждане!

— Не трябва ли… — започна Сръчната. Тенекеджията й направи знак да почака.

Мъжът изплющя с камшика по воловете.

— Давайте! Бързо! Мърдайте!

Тенекеджията, Сръчната и Наит го наблюдаваха. Наит премести клечката си за зъби от единия край на устата до другия.

— К’во караш там отзад, приятел?

Той ги изгледа и остави камшика.

— Нищо! Просто провизии.

После се изкатери върху завитите с брезент кутии.

— Нямате право да ме спирате. Тук не е пристанището. Тръгвайте си!

Тенекеджията въздъхна, огледа улицата и в двете посоки и видя как гражданите са се понесли към брега, за да избягат от възможния голям пожар.

— На мен ми изглежда, че тази кола представлява препятствие на обществено място. Следователно, с предоставената ми власт на държавен служител и изпълнител на заповеди, имам правото да иззема това превозно средство и да наложа запор върху него.

Застанал на четири крака върху накамарените кутии, човекът ги зяпна.

— Моля?

— Ситен, Сладур, отместете тази каруца от главната улица.

— Слушам, господине — каза Ситния. Той махна на Сладура и двамата издърпаха воловете за халките в носовете им до една пряка уличка. Мъжът се просна и се вкопчи в брезента.

— Не! Не можете! Не разбирате — мое е! Мое!

— Пазиш ли си разписката? — запита го Наит със злобна усмивка.

Оня се претърколи надолу. Впи ръце в косата си, задърпа я яростно, а после ги разпери широко. Втурна се по улицата с размахани ръце и записка: