Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Приглушените звуци и стенания на непрестанния бой накараха Опосум да отвори едното си око. Шумовете идваха от задната страна. Всички вътре очевидно бяха мъртви. Той мълчаливо се изправи и изсипалият червата му смъртоносен разрез изчезна на мига, оставяйки много по-плитка, но все пак достатъчно дълбока рана. Тела застилаха опустошения първи етаж — хора от Нокътя и гвардейци. Опосум потръпна, притисна с ръка разрязания си корем и огледа кланицата. Той и седмината Нокти бяха успели да убият петимата гвардейци — всичките освен един, Обетник, който след това довърши двамата оцелели от Нокътя и самия Опосум; или си мислеше, че го е сторил.

Но сражението продължаваше. Схванат от болка, Опосум отиде внимателно до прозореца, обърнат към засипаното с боклуци дворче зад сградата. Там Обетникът се сражаваше с един Нокът. Опосум зяпна. Бягай, глупако! Кой ли бе този малоумник? Не беше давал разрешение на самостоятелни бойци тази нощ. Мъжът — жената, поправи се Опосум — бе решила да застане с голи ръце срещу Обетника. Опосум не можеше да го разбере — да, най-висшата, най-трудна дисциплина, преподавана в школите на Нокътя и в Академията, но срещу брониран противник с дълъг меч? Съгласен беше — Обетникът се движеше доста вдървено, пронизан десетки пъти в гърдите и в гърба от Опосум и охраната му, преди да ги съсече всичките, но все пак — голи ръце срещу желязната броня?

Нокътят, цялата омотана в ивици черен плат, включително и главата, с оставен процеп само за очите, обикаляше Обетника, посягаше към него и променяше стойката си. Той я дебнеше с издигнат меч — другата му ръка, натрошена от взрива, висеше безполезна. Опосум реши, че може и да е най-глупавата от неговите подчинени, ала заслужаваше помощ поне само заради… е, заради чистата си безумна смелост. Той се успокои, за да призове своя Лабиринт.

Студеното острие на нож убоде врата му. Той замръзна. Откъм гърба му една глава положи тежестта си на неговото ляво рамо. Нисък женски глас лъхна горещо и влажно в ухото му:

— Да видим какво има тя.

Въпреки изгарящата болка в корема, Опосум направо потрепери от желание да разпознае притежателя на такъв глас.

Игривият блясък на горящите градски квартали освети дворчето и обагри в оранжево нощното небе. Далечните писъци и шумът на битката отбелязваха линията на боя, където Гвардията неотклонно си пробиваше път обратно към пристанището. Нокътят продължи въртеливия си танц, докато Обетникът несръчно я преследваше с тежки стъпки. Тъй бързо, че Опосум не го видя — единият й крак се стрелна, удари силно шлема на Обетника отстрани, мечът замахна натам и бронираният великан възстанови равновесието си и разтръска глава. Глупачка! Какво постигна с това? Само ще счупиш костите на крака си. Друг ритник, този път право в гърдите, залюля Обетника назад — друго бавно замахване. Жената на рамото му изпръхтя нетърпеливо и Опосум трябваше да се съгласи — какъв бе смисълът от губенето на време и усилия?