Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Тенекеджията отиде до самотния гвардеец, оставен на каменния пристан. Щом се приближи, човекът се обърна към него; очите му бяха скрити от спуснатото забрало на шлема. Който и да бе, носеше дебела люспеста ризница и гамаши от железни халки, а на гърба си беше преметнал широк щит. Несъмнено туниката му е бе била пурпурна в началото, но засъхнала коричка сол я беше оцветила в бяло. Съвсем близо Тенекеджията разтвори ръце, за да покаже, че няма лоши намерения.

— Вие сте сержантът на пристанищната стража — каза мъжът.

— Да. Сержант Тенекеджията. А вие?

— Черния.

Тенекеджията предпазливо кимна за поздрав.

— Хубаво, Черен. Започнати са неприятелски действия. Изглежда ще трябва да свършим работата си.

— Вие вършете своята, а аз ще върша моята.

Тенекеджията отново кимна и си тръгна. Измина една трета от дължината на пристана, даде знак и десетима от пристанищната стража се изправиха със заредени арбалети. Щом стреляха, Обетникът се шмугна зад купчина товари. След залпа десетимата коленичиха и се изправи втора редица.

— Задръж! — заповяда Тенекеджията.

Той огледа натрупаните чували и бъчви, сега набучени със стрели. Оттеглил ли се беше Обетникът, или търсеше друг подстъп? Но нямаше отворен път — Тенекеджията се бе погрижил за това. Изведнъж мъжът се изправи, издигна щит и тръгна напред.

— Стреляй!

Обетникът се наведе за ново прикритие, но не преди в щита му да се забият стрели.

— Следващата редица — нареди Тенекеджията. Първата редица отново се изправи и прицели арбалетите. Обетникът се беше приближил с около шест стъпки.

— Сега? — попита сержанта Наит, приклекнал зад укритие и с тежък чук в ръце.

— Още не.

Обетникът отново се изправи. С яростно замахване счупи стрелите върху щита си. Продължи напред, въпреки стърчащата право от едното му бедро стрела.

— Стреляй!

Този път Обетникът въобще не се сниши. В щита му се забиха стрели и го залюляха назад. Една се заби в прасеца на десния му крак и го свали на едно коляно.