Гаснещ зрак [bg]

— А какво място е това? — попита Райз Херат точно зад Емрал.

— Вечната нощ, историко. Първичната нощ. Наречи го както искаш, но знай, че е чисто. То е същност.

Емрал успя да чуе нещо подобно на вятър, шумолящ през дървета в далечината, но не усети никакъв лъх по смразеното си лице. Миг след това огромната длан на азатаная се стегна около ръката ѝ над лакътя и Гризин прошепна:

— Има нещо пред нас.

Продължиха.

— Колко още? — попита Емрал.

— Не е ясно.

— Къде е тронът на Майка Тъма? — попита историкът нервно. — Напълно ли сме я изгубили вече?

— Такива въпроси ще трябва да изчакат отговори — отвърна Гризин Фарл. — Това селение ми се противопоставя. Не е мястото ми в него, а сега — повече от всякога, усещам, че съм нежелан.

— Можем ли да сме сигурни? — попита Емрал.

— Неизвестно — бе смущаващият отговор на азатаная.

Усещането за пръстта под краката ѝ оставаше неизменно. Нямаше нито камък или камъче, нито растения, дори бучка в равната глина. И все пак щедрият мирис на зеленина беше задавящ и гъст, все едно вървяха през прогизнала от дъждове гора.

— Направихме грешка, че влязохме тук — каза Райз Херат. — Върховна жрице, прости ми.

Все още не можеха да видят нищо, дори земята, по която вървяха. Въпреки това, когато чуха тежките стъпки точно пред тях, минаха няколко мига, преди Емрал Ланеар да различи фигурата.

Беше чудовищна — изгърбена и извисяваща се дори над Гризин Фарл. Ръцете висяха покрай коленете — дебели и мускулести. Главата беше непропорционално малка, темето без косми, очите — хлътнали дълбоко.

Миг преди да стигне до тях чудовището каза:

— Храна.

Едната огромна ръка замахна нагоре и удари Гризин Фарл в гърдите. Азатанаят отлетя назад и се превъртя във въздуха.

Другата ръка посегна към Емрал Ланеар.

Но Райз Херат се оказа по-бърз — дръпна я назад за наметалото, далече от дращещите във въздуха пръсти на демона.

Побягнаха слепешката.

Демонът ги подгони. Стъпките му тътнеха като гръмотевици. Съвсем ясно създанието повтори:

— Храна.

Ужасът задращи с нокти и се измъкна навън, превърна сърцето на Емрал в чук. Тя бягаше, както не беше бягала от дете — но онези спомени не бяха за страх. Сега се чувстваше смазана, твърде уязвима, за да проумее каквото и да било. Пътят напред беше празнота и в това отсъствие съществуваше само безутешността, идваща с разбирането, че няма къде да се скрият.

До нея Райз Херат хриптеше. За миг Емрал Ланеар едва не се разсмя. Леността на живота им в Цитаделата не ги беше подготвила за това. „Лежиш отпусната. Дробовете ти пълни с дим. Сънуваш песнопения и тържествени процесии. Отровите в позлатената чаша на измяната.“ Мускулите на краката ѝ вече губеха сила, а тежестта на тялото ѝ като ли ставаше твърде обременителна, за да се понесе.

„Пъргаво дете, къде си отишло? Още ли се криеш там, под пластовете пълнолетие?“

Райз Херат се олюля, а след това изведнъж изчезна от лявата ѝ страна. Емрал Ланеар извика, забави, обърна се…