Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Не почувства и болка отначало, нещо топло и лепкаво се стичаше по носа му, а после той видя нож. Ножът се търкаляше до главата му, тежък метателен нож. много приличащ на неговия собствен. Като се надигна внимателно, той видя Сандело, спокойно застинал сред ожесточено кипящата сеч и дори скръстил ръце на гърдите. Щом забеляза главата на хобита над камъните, Гърбавият чак подскочи от гняв и учудване – той очевидно не очакваше Фолко да е още жив.

И след като хобитът непредпазливо се беше подал иззад прикритието, на Гърбавия му трябваха броени мигове, за да метне тежкото острие с едно замахване на ръката, събрал цялото си велико умение, целейки се в черната ивица на прореза за гледане в плътното забрало на шлема.

И той уцели.

Фолко го спаси чудо – той леко наведе глава, подобно на това, как Господаря преди няколко минути, и лезвието закачи само края на прореза. Загубило силата си, то само одраска носа на хобита.

„Сандело можеше да те убие с голи ръце, без да става от масата“ – спомни си Фолко думите на Рогволд, казани от стария стотник много отдаван, в самото начало на странстванията им.

А там, долу, джуджетата разбраха, че ако не се измъкнат веднага от обръча, няма да ги спаси дори несравнимата броня. И като съсякоха двама души застанали на пътя им, те се хвърлиха да бягат нагоре по склона на хълма, а стрелата на хобита повали още един преследвач, но воините на Олмер не изоставаха, арбалетчиците се стараеха да уцелят краката на джуджетата и присъединилия се към тях хобит. Приятелите бяха изтласквани към планините.

На около триста крачки сред дърветата се мярна фигурата на качилия се на възвишението с коня си Олмер, лявата му ръка беше вдигната и държеше меч – и щом го видя, хобитът веднага усети нозете си тежки и се препъна. Ниският, неподражаем боен вик на Господаря се разнесе сред боровете – презрял раната, Кралят-без-Кралство гонеше коня си право към полузаобиколените си врагове.

И такава сила се чуваше в този яростен зов, че отначало трепнаха дори джуджетата, здрави като корените на планините, Фолко тичаше през глава като заек, преследван от орел. Приятелите дотърчаха до скритите си кончета, скочиха в седлата...

Как успяха ниските късокраки джуджета и нероденият за бегач хобит да се откъснат на няколко десетки крачки от високите воини на Олмер, които бяха носени като от вихър от желязната воля на предводителя им? Нещо по-силно от страха пред смъртта ги караше да тичат напред, надарявайки ги с наистина свръхестествени сили. И те успяха, спечелиха няколко безценни мига, които точно им стигнаха, за да се озоват в седлата и да шибнат конете.