Драконите на сломеното слънце [bg]

Облаците ги скриха напълно и се сключиха зад тях. Палин вече не виждаше абсолютно нищо друго освен петниста сивота. Не виждаше дори главата на грифона. Съвсем близо до него изпращя мълния. Долови мириса на сяра, а миг по-късно изтрещя оглушителна гръмотевица, която едва не накара сърцето му да спре.

Грифонът полетя на зигзаг между колоните, като ту се издигаше, ту пропадаше надолу, въртеше се в кръг или се връщаше назад. Пластовете замръзнал в пространството дъжд приличаха на сребристи драперии и ги измокряха до кости всеки път, когато влитаха през тях. Драконът не се виждаше никъде, но магьосникът все още чуваше дисонантния му рев, докато яростно се опитваше да ги открие.

Грифонът напусна отекващите коридори на крепостта от буреносни облаци и изплува сред слънчеви лъчи. Палин погледна назад и напрегнато зачака появата на дракона. Грифонът се изкиска тихо и със задоволство. Преследвачът им се бе изгубил някъде сред бурята.

Магьосникът не спираше да си повтаря, че така или иначе не бе имал голям избор, беше постъпил по най-логичния начин. Действията му бяха продиктувани от нуждата да защити артефакта. На практика Джерард му бе заповядал да тръгне без него. Оставането му едва ли щеше да промени много нещата. Тогава всички щяха да умрат, а устройството би попаднало в лапите на Берил.

Сега артефактът беше в безопасност. Джерард беше или мъртъв, или в плен и едва ли някой можеше да направи кой знае какво, за да го спаси.

— Най-добре да го забравя — промърмори Палин. — Да го изхвърля от ума си. Стореното — сторено, минало.

Трябваше да отхвърли всички угризения и чувството за вина, да ги запрати на дъното на тъмната яма в душата си и да покрие всичко с желязната решетка на необходимостта.