Драконите на сломеното слънце [bg]

— Сър, ако ще тръгвате, тръгвайте веднага! — напомни му Джерард, като измъкна меча си със звънтене. — Дръжте се ниско и използвайте дърветата за прикритие.

Той се надигна иззад дънера. После размаха меча и се втурна без всякакво колебание към залегналите в храстите рицари, като крещеше бойния си вик, за да привлече стрелбата към себе си.

Палин също се изправи. Улови кендера за яката и силом го вдигна на крака.

— Ти идваш с мен — нареди му той.

— Ами Джерард? — опъна се Тас.

— Чу го — отвърна магьосникът, докато го влачеше след себе си. — Всичко ще бъде наред. Рицарите не бива да се добират до артефакта!

— Но те не могат да ми го вземат! — запротестира Тасълхоф, като се извиваше в ризата си в опит да се освободи от хватката му. — Устройството винаги се връща при мен!

— Не и ако си мъртъв — отговори язвително Палин.

Кендерът внезапно се умълча. Той погледна магьосника с разширени от страх очи:

— Виждаш ли… виждаш ли някъде наблизо дракон? — попита нервно.

— Стига си се дърпал! — заповяда му Палин. Сега вече го улови за ръката и като използваше силите, които напиращият адреналин запращаше на талази през мускулите му, започна да блъска Тас през дърветата към грифона.

— Не се дърпам. Просто не ми е добре — защити се кендерът. — Мисля, че проклятието отново ме е спипало…

Палин не обръщаше внимание на оплакванията му. Чуваше как Джерард крещи предизвикателно срещу враговете им. До тях долетя още една стрела и падна на безопасно разстояние недалече от него. Черната мантия, мъглата и храстите го превръщаха в трудна мишена. Освен това винаги когато беше възможно, се държеше ниско и използваше дънерите на дърветата за укритие, както му бе казал рицарят.

Зад гърба им зазвънтя стомана. Стрелите престанаха да профучават. Джерард се сражаваше с рицарите. Сам.

Магьосникът мрачно продължаваше напред, като влачеше съпротивляващия се кендер, без да обръща внимание на непрестанните му протести. Нямаше основания да се гордее със себе си. Страхът и срамът го измъчваха по-силно от всяка стрела, която би могла да го прониже. Рискува един поглед назад, но вече не можеше да види нищо заради сенките и нощните изпарения.

Вече бяха съвсем близо до грифона. Съвсем близо до спасението. Забави крачка. Поколеба се и отново се обърна…

Обгърна го мрак. За пореден път се намираше в затворническата килия, пленник в лагера на Сивите мантии, разположен в близост с границата на Квалинести. Лежеше на дъното на дълбока, тясна яма, изкопана в пръстта. Стените около него бяха съвсем гладки. Не можеше да се покатери навън. Ямата бе затворена с желязна решетка. През дупките навлизаше малко свеж въздух и непрестанният, монотонно сипещ се дъжд. Водата на дъното бавно се покачваше.