Политичестки ред и политически упадък [bg]

Дълговата криза в Танзания в края на осемдесетте години на миналия век слага край на погрешната икономическа политика, която е заменена от по – разумна пазарно ориентирана икономика. Тази промяна, както и фактът, че не избухват етнически конфликти от нигерийски или кенийски тип, допринасят за впечатляващите темпове на икономически растеж в края на деветдесетте години на миналия и началото на настоящия век. Това не означава, че етническата (или религиозна) принадлежност вече не е потенциален източник на конфликти и нестабилност в по – малка степен, отколкото в Индонезия. Мюсюлманите в Занзибар все по – енергично настояват за самостоятелна държава. Но благодарение на промените Индонезия и Танзания успяват да изградят по – ефективен политически ред.

Вече коментирах, че успешните демокрации са облагодетелствани от осъществено чрез насилствени и недемократични средства национално строителство. Това е валидно както за Европа, така и за развиващи се страни като Индонезия и Танзания. В момента и двете са сравнително успешни демокрации: през 2013 г. „рейтингът на свободата“ на „Фрийдъм Хаус“ за Индонезия е 2,5 (по седмобалната скала), а за Танзания 3. Но и двете страни са с далеч по – авторитарни управления през периодите на изграждане на техните национални идентичности. За разлика от тях би било трудно да си представим как Нигерия или Кения биха могли да предприемат национално строителство в настоящия момент предвид съществуващите разделения и управленски проблеми. В тези страни никой не разполага с властта да напише национална история или да обяви нов национален език. Последователността и историята играят изключително важна роля по отношение на общата идентичност и изграждането на модерна държавност.

Ситуацията в страните от Източна Азия по отношение на националната идентичност и държавните традиции е съвършено различна. Китай, Япония и Корея са сред най – хомогенните в етническо отношение общества в света и притежават вековни национални идентичности въз основата на общ език и култура. Не винаги е било така. Китайската Цивилизация се разраства в продължение на векове от долината на река Хуанхъ чрез завоевания на територии на юг, югоизток и запад, асимилирайки безброй неетнически населения от народността хан, а самата е колонизирана от различни тюркски варвари от север и северозапад. В първия том коментирам, че Китай не само изгражда една от първите държави, но и първата модерна държава, изградена въз основата на общ литературен корпус от класически произведения, който е в основата на образованието на поколения бюрократи. Националната идентичност и държавното строителство са свързани от самото начало с китайската история. Същото се отнася и за граничещите с Китай и повлияни от конфуцианската култура Корея, Япония и Виетнам. Всичко това се случва доста преди някоя от тях да установи контакт с европейския колониализъм и западните идеи. Това оказва силно влияние върху тяхното развитие: за разлика от Нигерия или Индонезия нито една от тези азиатски страни не осъществява национално строителство едновременно с изграждането на модерна държава през XIX и XX в., тъй като както европейските държави са с вече утвърдена национална идентичност.