Политичестки ред и политически упадък [bg]

Сукарно търпи поражение, защото не успява да съчетае трите принципа и най – вече националистическия, олицетворяван от армията, и марксическия, олицетворяван от Комунистическата партия на Индонезия. Тези два източника на подкрепа са все по – враждебно настроени един срещу друг. Опитът за преврат от страна на президентската охрана на Сукарно и убийството на редица генерали принуждават армията да отвърне на удара под командването на генерал Сухарто. Сукарно слиза от власт и в кръвопролитната чистка са избити между петстотин и осемстотин хиляди членове на Комунистическата партия.

„Новият ред“ на генерал Сухарто отхвърля марксистката част от програмата на Сукарно, но запазва неговото упование в силната централизирана държава като гарант за национално единство и идеологията „Панча шила“ като източник за национална идентичност. Представителите на малобройното китайско малцинство, от което Комунистическата партия набира най – много членове, са принудени да приемат индонезийски имена и са асимилирани от индонезийското общество. Кризата илюстрира ожесточения антагонизъм между мюсюлманското мнозинство и китайското малцинство, а поражението на Комунистическата партия укрепва позициите на мюсюлманските организации. Но режимът на „Новия ред“ продължава да използва идеологията „Панча шила“ като средство за потискане на исканията за ислямизация на индонезийската държава, а Сухарто е принуден да разчита на подкрепата на китайската бизнес общност.

Механизмът за културна асимилация е образованието. Бахаса Индонезия е езикът, на който се преподава в държавните училища, а държавата въвежда програми за обучение на учителите и ги принуждава да работят (а често и да се женят) извън родните си провинции. По този начин индонезийците заимстват административна система, подобна на използваната от китайските императори, за да контролират провинциите, и османската, за да управляват санджаците. Едно от най – важните постижения през периода на „Новия ред“ на Сухарто е разширяването на основното образование, когато то обхваща от 55,6 процента от населението през 1971 г. до 87,6 процента през 1985 г. Благодарение на преподаването на индонезийски в продължение на повече от две поколения броят на говорещите го рязко се увеличава и днес доближава 100 процента от населението.

Индонезийската национална идентичност е наложена по начин, който е немислим за Нигерия – чрез формулиране на ясна обединителна идеология и утвърждаване на национален език с подкрепата на авторитарната власт и с помощта на националната армия. Неефективността на този интеграционен процес е очевидна в Демократична република Тимор – Лесте (бившия Източен Тимор), Западна Папуа (бившата Западна Нова Гвинея), Амбон и Ачех, които никога не възприемат наложената от Джакарта версия за историческото минало на страната. И Западна Папуа, и Източен Тимор са до голяма степен с меланезийски по етническа принадлежност населения с незначително мюсюлманско малцинство и са анексирани от Индонезия съответно през 1963 и 1976 г. В своето есе от 1927 г. Сукарно използва дефиницията за нация на Ернест Ренан като група, която споделя обща история и действа като единна общност, което означава, че нито Западна Папуа, нито Източен Тимор се възприемат като част от индонезийската нация. И двете не са принадлежали към древното индуско царство Маджапахит, което предшества ислямизацията на Индонезия, исторически период, който понякога се представя от съвременните националисти като предполагаем източник на индонезийската идентичност. И двете имат други, по – близки източници на идентичност, свързани с техните меланезийски корени, а в случая с Тимор – с португалски сюзерен. Когато ранните индонезийски националисти посещават източните части на архипелага, те откриват едно съвършено чуждо място, обитавано от племенни народи, или „канибали“, както ги нарича един от тях. Индонезийското правителство преселва жители от Ява и други региони на Индонезия, за да промени етническия баланс, въвежда преподаване на индонезийски и задължително изучаване на идеологията „Панча шила“ в училищната система, прибягва до насилия срещу въоръжените местни бунтове. На референдума през 1999 г. Източен Тимор гласува за независимост и въпреки ужасните насилия от страна на проиндонезийски милиции през 2002 г. обявява своята независимост. Западна Папуа остава в рамките на Индонезия, но там непрекъснато тлеят бунтове за извоюване на независимостта.