Отровни думи [bg]

Оливие.

Рухва в люлеещия се стол на верандата и се замисля. Зад гърба му е страшната картина в колибата. Мислите му препускат.

Какво да прави?

Смятал, че проблемът е в пътеката за конна езда. Знаел е за нея от седмици. Откакто семейство Жилбер неочаквано са купили имението „Хадли“ и още по-неочаквано са решили да разчистят пътеките за езда.

— Сега разбирам защо ги мразеше толкова много — промълви тихо Габри. — Изглеждаше ми, че преувеличаваш. Но не е било само заради конкуренцията на бистрото и пансиона, нали?

— Беше заради пътеките. Бях уплашен и разгневен, че са наели Рор да ги разчисти. Очаквах, че ще намери колибата и тогава всичко ще свърши.

— Какво направихте? — попита Гамаш.

Оливие им разказа.

Докато седял на верандата, сякаш минала цяла вечност, а той мислел ли, мислел. Превъртал в главата си отново и отново цялата ситуация. И накрая стигнал до coup de grâce153. Решил, че Отшелника може да му направи услуга, и то не само една. Можел да съсипе Марк Жилбер и да спре разчистването на пътеките. С един куршум — два заека.

— Затова го сложих в ръчната количка и го закарах до имението „Хадли“. Знаех, че ако там пак се появи труп, това ще сложи край на бизнеса. Няма хотел и СПА център, няма и пътеки за езда. Рор щеше да спре да работи. Семейство Жилбер щяха да си заминат. Пътеките отново щяха да обраснат.

— И после какво? — попита отново детективът.

Оливие се поколеба.

— Щях да взема каквото поискам от колибата. Всичко щеше лее нареди.

Трима души го гледаха втренчено. В нито един от погледите не личеше възхищение.

— О, Оливие… — отрони Габри.

— Какво друго бих могъл да направя? — обърна се русокосият мъж умолително към партньора си. — Не можех да им позволя да открият къщурката.

Имаше ли начин да обясни колко логично, дори гениално, му се бе сторило всичко това в два и половина през нощта. В мрака. На три метра от труп.

— Разбираш ли как изглеждаш отстрани? — изхриптя Габри.

Оливие кимна и сведе глава.

Готвачът се обърна към главен инспектор Гамаш:

— Нямаше да постъпи така, ако беше убиецът. И вие не бихте, нали? Щяхте да се постараете да потулите убийството, а не да го разгласявате.

— Какво се случи после? — попита детективът. Не пренебрегваше Габри, но и не искаше да допуска да го отклоняват от курса.

— Върнах ръчната количка, взех тези две неща и си тръгнах.

Погледнаха към масата. Най-уличаващите вещи. И най-скъпоценните. Оръжието на убийството и торбичката.

— Донесох ги тук и ги скрих в тайника зад камината.

— Не погледнахте ли в торбичката? — изрече отново Гамаш.

— Мислех си, че ще имам предостатъчно време, докато полицията е заета с дома на семейство Жилбер. Но когато Мирна намери трупа тук на следващата сутрин, едва не умрях. Не можех да извадя предметите. Запалих огън в двете камини, за да е сигурно, че няма да потърсите в тях. После в продължение на дни бистрото беше в центъра на вниманието. Тогава вече ми се искаше да се правя, че торбичката и свещникът не съществуват. Искаше ми се нищо от станалото да не се бе случвало.