Отровни думи [bg]

— Нямах време. Просто я грабнах, докато бях в колибата на Отшелника, и я скрих заедно със свещника. Мислех си, че ще мога да я разгледам на сутринта. Но тогава трупът се озова тук и се вдигна много шум.

— Затова ли преди пристигането на полицията запалихте огън в камините, Оливие?

Собственикът на бистрото наведе глава. Всичко свърши. Най-накрая.

— Как разбрахте къде трябва да търсите? — попита.

— В началото не знаех. Но докато седях и наблюдавах поредния обиск, си спомних думите ви, че преди отварянето на бистрото тук е било железария. И се е наложило наново да изградите камините. Те са единствената нова част от помещението, макар да изглеждат старинни. Спомних си и огньовете, които горяха една сутрин, когато времето бе влажно, но не и студено. Първата ви работа, след като намерихте трупа тук, беше да запалите камините. Защо? — Главният инспектор кимна към предметите на масата. — За да се застраховате, че няма да ги намерим.

Арман Гамаш се приведе към Оливие, който седеше от другата страна на масата — извън пределите. Между тях бяха свещникът и платнената торбичка.

— Разкажете ни какво се случи. Този път истината.

Габри, който все още не можеше да се съвземе от шока, седеше до Оливие. В началото, когато криминалистите се появиха за обиск, след като бяха претърсили и къщата на семейство Пара, му беше забавно. Пусна няколко немощни майтапа. Но обискът ставаше все по-щателен и на Габри вече не му беше до шеги. Веселостта му премина в раздразнение, а после се превърна в гняв. Накрая мъжът потъна в потрес.

Но през цялото време не се отдели от партньора си. Седеше до него и сега.

— Беше вече мъртъв, когато го намерих. Признавам си, че взех тези вещи — посочи Оливие предметите на масата, — но не съм го убил.

— Внимавайте, Оливие. Умолявам ви, бъдете много внимателен. — В гласа на Гамаш имаше острота, от която настръхнаха дори служителите на Sûreté.

— Казвам истината.

Оливие стисна очи, сякаш се надяваше, че ако не вижда хората около себе си, значи тях ги няма. Сякаш сребърната менора и мръсната торбичка на масата в неговото бистро щяха да се изпарят. Полицаите нямаше да са ги обградили. Щяха да са сами, той и Габри. На спокойствие.

Накрая отвори очи и срещна погледа на главния инспектор, прикован в него.

— Не съм го извършил аз. Кълна се в бога, не съм.

Обърна се към Габри, който първо само го гледаше втрещено, но после го хвана за ръка и промълви умолително:

— Вижте, познавате Оливие. И аз го познавам. Не е способен на такова нещо.

Русокосият мъж шареше с поглед ту към партньора си, ту към детектива. Трябваше да има начин да се измъкне. Да намери някоя пукнатина, колкото и да е тясна, през която да се промуши.

— Разкажете ни какво се случи — повтори Гамаш.

— Вече ви разказах.

— Отново — настоя главният инспектор.

Оливие вдиша дълбоко:

— Оставих Хавък да затвори и тръгнах към колибата. Стоях там около четирийсет и пет минути, пихме по чаша чай, а когато понечих да си ходя, той пожела да ми подари малка каничка за мляко. Но забравих да я взема. Върнах се в селото, осъзнах какво съм направил и се ядосах. Бях бесен, защото той всеки път ми обещаваше това — смушка с пръст торбичката, — но така и не ми го даде. Само дреболии.