Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
След четвърт час раненият, дотогава неподвижен, се размърда. Очите му се поотвориха. От устата му излязоха няколко несвързани думи. Майорът приближи ухото си и го чу да повтаря:
— Милорд, писмото… Бен Джойс…
Майорът повтори тия думи и погледна другарите си. Какво искаше да каже Мълреди? Бен Джойс бе нападнал моряка, но защо? Не беше ли само, за да го спре и да му попречи да стигне до „Дънкан“? Писмото…
Гленарван претърси джобовете на Мълреди. Писмото, отправено до Том Остин, не беше там!
Нощта изтече в тревога и безпокойство. Опасяваха се, че раненият може да почине всеки момент. Той имаше висока температура. Леди Елена и Мери Грант, две милосърдни сестри, не се отделяха от него. Те го гледаха така добре и с такова съчувствие, както никой болен не е бил гледан.
Съмна се. Дъждът бе спрял. По небето се влачеха още големи облаци. Земята бе покрита с парчета клони. Измокрената от поройния дъжд глина бе омекнала и колата бе затънала още по-дълбоко. Достъпът до нея бе станал труден, но тя поне не можеше да затъне повече.
Джон Манглс, Паганел и Гленарван отидоха още призори да изследват околностите на лагера. Тръгнаха по пътеката, покрита с кървава диря. От Бен Джойс и шайката му нямаше нито следа. Отидоха и до мястото на нападението. Там лежаха два трупа, покосени от куршумите на Мълреди. Единият беше на подковача от Блек Пойнт. Лицето му, обезобразено от смъртта, беше отвратително.
Гленарван не отиде по-далече. Благоразумието не му позволяваше да се отдалечава. Той се върна към колата, обезпокоен от сериозността на положението.
— Не може и да се мисли за изпращане на нов куриер в Мелбърн — каза той.
— Все пак това е наложително, милорде — отговори Джон Манглс. — Аз ще опитам да мина там, където морякът ми не успя да мине.
— Не, Джон. Ти нямаш дори и кон, с който да изминеш двестата мили.
И наистина конят на Мълреди, единственият останал жив, не се беше върнал. Беше ли и той убит? Загубил ли се беше в тия пущинаци? Или каторжниците го бяха взели?
— Каквото и да става — продължи Гленарван, — ние няма вече да се разделяме. Ще изчакаме осем, петнадесет дни, докато водите на Сноуи се върнат на нормалното си ниво. Тогава малко по малко ще стигнем до залива Туфолд, откъдето ще изпратим по сигурен път заповед на „Дънкан“ да дойде на брега.
— Това е единственото нещо, което можем да направим — отговори Паганел.
— И така, драга приятели — поде Гленарван, — повече никаква раздала. Рисковете за сам човек са много големи в тази пустиня, пълна с разбойници. А сега дано господ спаси нашия добър моряк и помогне на нас!
Гленарван беше напълно прав. Първо, да забрани всеки самостоятелен опит и второ, да изчакат търпеливо на брега на Сноуи, докато успеят да я преминат. Само тридесет и пет мили ги деляха от Делегейт, първия граничен град на Нов Южен Уелс, където щяха да намерят превозни средства до залива Туфолд. Оттам Гленарван щеше да телеграфира в Мелбърн заповедите си до „Дънкан“.
Тия мерки бяха разумни, но се взимаха малко късно. Ако Гленарван не бе изпратил Мълреди по пътя за Лъкнау, колко нещастия щяха да бъдат избягнати, да не говорим за покушението над моряка! Като се върна в лагера, Гленарван намери другарите си малко поуспокоени. У тях сякаш се бе породила надежда.
— Той е по-добре! Той е по-добре — провикна се Робърт, като изтича да посрещне Гленарван.
— Мълреди?
— Да, Едуард — отговори леди Елена. — Кризата мина. Майорът е обнадежден. Нашият моряк ще живее.
— Къде е Мак Набс? — запита Гленарван.
— При него. Мълреди искаше да говори с него. Не бива да ги смущаваме.
И наистина от един час раненият бе дошъл на себе си и температурата му бе спаднала. Първата грижа на Мълреди, след като се съвзе, бе да потърси Гленарван или, ако го нямаше, майора. Мак Набс виждаше, че той още е много слаб и искаше да му забрани да говори. Но Мълреди настоя така енергично, че майорът трябваше да отстъпи.
Когато Гленарван се върна, разговорът продължаваше вече от няколко минути. Трябваше да се изчака докладът на Мак Набс.
Не след много се разтвориха завесите на колата и се показа майорът. Той отиде при другарите си под едно смолисто дърво, където беше изпъната палатката. По лицето му, обикновено много спокойно, сега се четеше сериозна загриженост. Когато погледът му се спря на леди Елена и на младото момиче, в очите му се отрази мъчителна тъга.