Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
— Момент, моля! — изръмжа Гейдж. Беше чул името на мъжа, а щом забеляза красивите му, аристократични черти, се уплаши не на шега да не би чувствата на съпругата му към бившия й годеник да се възродят и да я загуби.
— Морис, пусни ме! За бога, пусни ме веднага! — възкликна Шимейн, като притисна кърпичката към устата си. Всичко около нея се въртеше с луда скорост.
Маркизът се подчини и в мига, в който пусна годеницата си на земята, тя политна замаяно към ръба на тротоара. В отчаян опит да преодолее виенето на свят, Шимейн пое няколко големи глътки въздух, но градчето продължаваше да се люлее пред очите й. Стомахът й се преобърна и тя с усилие протегна ръка назад, за да придърпа Гейдж до себе си.
Морис гледаше безпомощно и объркано как непознатият мъж плъзва ръка около тънката талия, която самият той някога бе прегръщал нежно, и как поставя длан на гладкото чело, което толкова пъти бе целувал с обич. Кръвта във вените му кипна и той пристъпи напред, за да изрази възмущението си, но в този момент Шимейн се приведе и отново притисна кърпичката към устата си и Морис се спря, най-после проумял, че на годеницата му й е лошо.
Трябваше да направи нещо! Той изтича до чешмата за поене на добитък, намокри собствената си кърпичка и се върна, за да я даде на Шимейн. Тя кимна отпаднало в знак на благодарност и навлажни лицето си, облегната с цялата си тежест върху съпруга си. Гейдж отмахна един кичур коса, паднал през зачервеното й лице, и я прегърна през кръста. Главата й се отпусна на яката твърд на гърдите му.
Интимната им прегръдка накара Морис да смръщи страховито вежди. Но това бе само началото.
— Какво, по дяволите, става тук? — долетя нечий друг глас откъм улицата, задавайки въпроса, който маркизът тъкмо се канеше да зададе.
— Татко? — Шимейн вдигна глава и се огледа за любимото лице. Нямаше начин да сбърка този глас, а когато замъгленият й поглед съзря ниския, набити спретнато облечен мъж, застанал на средата на пътя с ръце на кръста и разкрачени крака, нямаше как да не познае в него собствения си баща. — Татко! О, татко!
Олюлявайки се, тя му махна с ръка. Четири крачки бяха достатъчни на Шимейн О’Хърн да стигне до дъщеря си и да я сграбчи в прегръдките си. Гейдж вдигна вежди и отстъпи почтително назад, защото чувстваше, че трябва да ги остави сами.
— Кой, по дяволите, си ти, все пак? — попита Морис дьо Мерсер, като пристъпи пред него, но не му даде възможност да отговори. — Когато открихме обувките и започнахме да издирваме Шимейн в Нюгейт, ни казаха, че тя е била качена на „Гордостта на Лондон“ и е отплавала за колониите. Имахме късмета да зърнем платната на този кораб на път за насам и помолихме нашия капитан да го пресрещне. Говорихме с капитан Фич и той ни уведоми, че Шимейн е била продадена като робиня на някакъв заселник на име Гейдж Торнтън тук, в Нюпорт Нюз. Вие ли сте този човек?
— Да, аз съм този човек.
Лицето на Морис се изкриви от ярост.
— Боцманът на „Гордостта“ пък ни разказа как из града се носели слухове, че заселникът, който е купил Шимейн, бил убил съпругата си.
— Носеха се такива слухове — кимна рязко Гейдж. — Но това така и не можа да бъде доказано, защото аз не съм я убивал!
Морис отметна презрително глава.
— Защо ли не ви вярвам?
— Може би защото не желаете да ми повярвате — отвърна Гейдж.
— Прав сте. Не желая. Това, което наистина ми се иска, е да ви забия един юмрук!
Гейдж издържа на погледа му, но кафявите му очи бяха загубили топлотата си.
— Моля, опитайте.
— Шимейн! — извика в този миг нечий женски глас и мигновено привлече вниманието им към една дребна, елегантна жена със светлоруси коси, която бързешком се приближаваше по улицата към Шимейн и баща й. От двете й страни потичваха още две жени, облечени като слугини. Едната бе възрастна, пълна жена с посивяла коса, а другата — момиче наоколо осемнадесет години.
— Мамо! — възкликна Шимейн и моментално бе поведена от баща си към улицата. На ръба на тротоара тя се спря за миг, за да изчака една минаваща каруца, махайки с ръка на майка си, и после, когато каруцата отмина, двете жени се спуснаха една към друга с радостни викове. Притиснати в здрава прегръдка, те останаха по средата на улицата, без да ги е грижа, че покрай тях профучават ездачи и каруци. Сетне се пуснаха и се взряха една в друга, сякаш не можеха да повярват, че наистина отново са заедно.
Възрастната прислужница плачеше и чакаше с нетърпение да дойде нейния ред. Но едва когато тя извади кърпичката си и шумно се изсекна в нея, Шимейн най-после осъзна, че старата им готвачка също е тук, обърна се към нея и я прегърна ликуващо.