Нож от блянове

— За Бялата кула ли сме дошли да си говорим тука? — рече навъсено Кордвин и пресуши чашата си, сякаш разговорът го притесняваше. Колко ли бе изпил вече? Като че ли леко се полюшваше, а и думите му бяха поразмазани. — Кулата е на стотици левги оттук и каквото става там не е наша работа.

— Така е, приятелю — съгласи се Бакувун. — Прав си. Нашата работа са мечовете. Мечове и кръв. Което, милейди, ни води до гадния въпрос за… — Зашава с дебелите си, отрупани със злато пръсти. — Злато. Всеки ден губим хора, ден след ден, без да му се вижда краят, а в града почти няма с кого да ги заменим.

— Изобщо няма, доколкото разбрах — измърмори Кордвин и огледа слугинчето, пълнещо чашата му. То се изчерви от наглия поглед, разбърза се, плисна вино на пода и госпожа Харфор се намръщи. — Тия, които можеше да станат, се записват в Краличината гвардия.

Беше си съвсем вярно — попълненията като че ли се увеличаваха с всеки ден. Гвардията на кралицата щеше да стане внушителна сила. Някой ден. За жалост повечето от тези мъже бяха още на месеци от деня, в който щяха да могат да държат меч, без да се намушкат в крака, и на още повече, преди да могат да боравят с него в битка.

— Точно така, приятелю — измърмори Бакувун. — Така си е. — И се усмихна широко на Елейн. Сигурно искаше да изглежда приятелски или благоразумно, но й напомни за човек, който се опитва да й пробута свиня в чувал. — Даже и да се разберем тука, няма да е лесно да намерим хора, милейди. Подходящи мъже не можеш ги намери под зелевите листа, а, не. А по-малко мъже значи по-малко пари в следващото ни наемане. Неумолим факт. Според нас ще е само компенсация.

Елейн кипна. Въобразяваха си, че отчаяно държи на всяка цена да ги задържи, това ли било! По-лошото беше, че са прави. Тези тримата представляваха общо над хиляда опитни воини. Дори с онова, което й бе довел Гайбон, оттеглянето им щеше да е тежка загуба. Особено ако накараше други наемници да мислят, че каузата й е изгубена. Наемниците не обичаха да са на губещата страна. Щяха да се разбягат като плъхове, за да го избегнат. Ядът й кипеше, но тя го озапти. Но не можа да прикрие присмеха в гласа си:

— Смятахте, че няма да дадете жертви ли? Очаквахте да ви се възложи отбраната и да получите злато за това, без да извадите мечовете си?

— Подписахте за толкова и толкова пари дневно — намеси се Бир-гит. Не каза колко, защото всеки отряд се беше пазарил за договора си. Само това им оставаше — да започнат да си завиждат. Бездруго половината кръчмарски свади, които Гвардията трябваше да озаптява, бяха между мъже от различни наемнически отряди. — Твърда сума. Да се изразя по-жестоко: колкото повече хора губите, толкова по-голяма ви е печалбата.

— Е, капитан-генерале — отвърна невъзмутимо дебелият. — Все пак забравяте парите за смърт, които трябва да се плащат на вдовиците и сирачетата. — Гомайсен се окашля задавено, а Кордвин зяпна невярващо Бакувун и се постара да го прикрие, като пресуши виното си.