Нож от блянове

По тясното лице на Мелар пробяга гняв — чак се сгърчи! — но той успя моментално да се овладее. Всичко свърши толкова бързо, чо можеше да си го е въобразила. Но знаеше, че не е.

— Както заповядате, милейди — мазно отвърна той. Усмивката му също беше мазна. — За мене е чест да ви служа добре.

Нов дълбок поклон и той наперено тръгна към вратата. Малко неща можеха да уязвят задълго Дойлин Мелар. Бакувун отново се изсмя и отметна глава.

— Заклевам се, тоя човек се труфи с толкова дантела, че все очаквам да ни предложи да ни учи на танци. Ей го, че затанцува.

Кайриенецът също се изсмя, гадно и гърлено.

Гърбът на Мелар се вцепени и стъпките му се поколебаха, а после той отново забърза, дотолкова, че се блъсна в Биргит на прага. Продължи навън, без да се спре за извинение, а тя го изгледа намръщено — по връзката протече яд, потиснат набързо, и нетърпение, което си остана — преди да тръшне вратата зад себе си и да застане до стола на Елейн, отпуснала ръка на облегалката. Дебелата й плитка не беше сплетена съвсем изрядно след изсушаването, ала униформата на капи-тан-генерал й отиваше. С ботушите с високи токове Биргит бе по-висока от Гомайсен, а и можеше да има властно присъствие, щом решеше. Наемниците й се поклониха почтително, макар и не раболепно. Каквито и заблуди да бяха хранили към нея отначало, всеки, който я беше видял как стреля с лъка и как се излага на риск в боя, щеше да ги забрави.

— Говорите така, сякаш познавате капитан Мелар, капитан Бакувун.

Елейн вложи въпросителна нотка в думите си, но тонът й остана небрежен. Биргит се опитваше да излъчи по връзката увереност, каквато бе изписана и на лицето й, но продължаваха да се промъкват тревога и нетърпение. И вечната умора. Елейн едва потисна прозявка-та си. Биргит наистина трябваше да си отдъхне.

— Виждал съм го веднъж-дваж, милейди — предпазливо отвърна доманецът. — Най-много да са три, мисля. Да, не повече. — Изгледа я, кривнал глава настрани. — Знаете ли, че в миналото е вършел моя занаят?

— Не се е опитвал да го крие, капитане — отвърна тя, все едно че темата я отегчава.

Ако Бакувун изтървеше неволно нещо интересно, можеше да го поразпита насаме, но не си струваше риска Мелар да разбере, че за него се разпитва — можеше да избяга, без тя да разбере онова, което искаше.

— Смятате ли, че Айез Седай наистина са ни нужни, милейди? — попита Бакувун, погледна пръстена й с Великата змия и добави: — Другите Айез Седай. — Протегна сребърния си бокал и една от слугините притича да го напълни. И двете бяха хубави, сигурно не най-добрият избор, но Рийни нямаше и кой знае какъв избор — повечето бяха или много млади, или престарели и не толкова пъргави като някога. — Непрекъснато се мъчат да ни втълпят благоговение към могъществото и властта на Бялата кула. Да, уважавам Айез Седай като всеки друг, спор няма, но да ме простите, отегчително е, като почнат да ни сплашват. Заклевам се, милейди.