Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Дори дадени назаем са голям дар. Посрамваш ме, сестро. Нямам дар за сбогом, с който да ти отвърна.
— Даваш ми приятелството си. Даде ми сестра. — По бузата й се търкулна сълза. Опита се да се засмее, но излезе треперливо. — Как може да казваш, че няма какво да ми дадеш? Ти ми даде всичко.
В очите на Авиенда също блеснаха сълзи. И макар всички да гледаха, тя прегърна Елейн, притисна я до себе си и прошепна:
— Ще ми липсваш, сестрице. Сърцето ми е изстинало като нощ.
— И моето, сестрице — прошепна Елейн и я прегърна също тъй силно. — И ти ще ми липсваш. Но ще ти разрешават да идваш понякога. Не е завинаги.
— Да. Но все пак ще ми липсваш.
Сигурно щяха и да се разплачат, но Доринда сложи ръце на раменете им.
— Време е, Авиенда. Трябва да тръгваме, ако искаш да избегнеш камшика.
Авиенда се изправи, въздъхна и изтри очите си.
— Дано винаги намериш вода и заслон, сестро.
— Дано винаги намериш вода и заслон, сестро — отвърна Елейн. За айилците това бе краят, тъй че добави: — Докато видя отново лицето ти.
И след миг вече ги нямаше. Почувства се много сама. Близостта на Авиенда се бе превърнала в нещо сигурно — сестра, с която да си говори, да се смее, да си споделя надежди и страхове. Но тази утеха вече я нямаше.
Есанде се беше измъкнала от стаята, докато двете с Авиенда се прегръщаха, ала сега се върна, за да постави на главата й коронката на Щерката-наследница, златно кръгче с една-едничка златна роза над челото.
— За да не забравят тези наемници с кого разговарят, милейди.
Елейн не беше и усетила, че е отпуснала рамене, преди да ги изправи. Сестра й си беше заминала, но тя имаше да брани град и да печели трон. Дългът трябваше да я крепи.
Глава 16
Новият преследвач
Синята зала, наречена така заради сводестия покрив, изрисуван като небе с бели облачета и сините плочки на пода, беше най-малката приемна в двореца, с площ по-малко от десет квадратни разтега. Сводестите прозорци на отсрещната стена, с изглед към двора и все още остъклени заради пролетната влага, пропускаха достатъчно светлина въпреки дъжда навън. Въпреки двете големи камини с рез-бовани мраморни лавици, корниза с гипсови лъвове и двата гоблена с Белия лъв от двете страни на вратата, някоя делегация на кемлински търговци щеше да се оскърби, ако я приемат в Синята зала, а делегация на банкери щеше да побеснее. Сигурно точно затова госпожа Хар-фор бе вкарала наемниците тук, макар че те нямаше и да разберат, че са оскърбени. Самата тя присъстваше, уж за да „надзирава“ двете млади слугини, които доливаха чашите с вино от високи сребърни кани, поставени на поднос на скромно резбования страничен рафт, но стискаше пред гърдите си щампованата си кожена папка с докладите, все едно очакваше бързо да се оправят с наемниците. Нори, с белите кичури, щръкнали зад ушите му като пера, както винаги, също стоеше в един ъгъл, и той притиснал кожената си папка до тесните си гърди. Докладите им бяха ежедневие и напоследък рядко съдържаха нещо, което да ти зарадва сърцето. Тъкмо напротив.
Предупредени от двете гвардейки, влезли преди Елейн да огледат стаята, всички се бяха изправили на крака, щом Елейн пристъпи вътре с други две зад гърба й. Дени Колфорд, старшата на новата смяна гвардейки, просто пренебрегна заповедта й всички да останат навън. Пренебрегна! Сигурно бяха впечатляваща гледка, както се перчеха, но все пак Елейн не можа да се сдържи да не скръцне със зъби.
Кареане и Сарейта, много официални в шаловете си с дългите ресни, кимнаха почтително, а Мелар люшна в пищен поклон шапката си с пера; другата му ръка бе на обшитата с дантела лента, стегната върху лъскавата броня. Шестте златни шипа, запоени на бронята, по три на всяко рамо, я дразнеха, но досега ги беше подминавала без коментар. Освен това й се усмихна прекалено топло, но пък колкото и хладно да се държеше тя с него, той си въобразяваше, че има някакъв шанс, тъй като не беше отрекла слуха, че бебетата са негови. Основанията й да не се противопостави на тази мръсна клюка се бяха променили — вече не се налагаше да пази бебенцата си — децата на Ранд — но реши да остави нещата така. Още малко и Мелар сам щеше да си оплете въжето за врата. А ако не успееше, тя щеше да му го оплете.
Наемниците, всички в съвсем зряла възраст, последваха поклона на Мелар тутакси, макар и не толкова дълбоко. Евард Кордвин, висок андорец с изпъкнали челюсти, носеше на лявото си ухо голям рубин, а Алдред Гомайсен, нисък и тънък, с обръснато чело, беше с прекалено много водоравни червени и зелени ивици, покриващи половината му гърди — много повече, отколкото навярно му се полагаха в родния му Кайриен. Прошареният доманец Хафийн Бакувун се бе разкрасил с дебела златна халка на лявото ухо и с пръстени със скъпоценни камъни на всеки пръст. Беше много едър, но движенията му издаваха здрави мускули под тлъстината.