Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Да, наистина му се искаше да си поговори с Пони, да я види отново, да си припомни онези невинни дни, когато да охраняват селото беше забавна игра, а кошмарите — просто кошмари.
Излезе от малката пещера, изпълзявайки покрай дебелите корени, които запречваха входа, искрено усмихнат и готов за поредния изпълнен с работа ден. Надяваше се да открие Брадуордън, който най-сетне, след като бе търпял заяжданията на младия мъж седмици наред, се бе съгласил да си устроят състезание по стрелба с лък. И кой знае, ако спечелеше (а той нямаше никакви причини да се съмнява в победата си), може би щеше да го накара да дойде с него на обичайната му обиколка из гората край най-западното от трите села, Края на света.
Всяко нещо с времето си, каза си младият мъж и като взе Ястребокрилия, махна украсения с пера връх, откачи тетивата и се запъти към невисокия гол хълм, който от заселването си тук чувстваше като свой. Той много приличаше на онова възвишение в долината на елфите, където често прекарваше нощите си в съзерцание на звездното небе.
И този път свали дрехите си и усети приятния допир на остра трева под краката си. След това, използвайки тоягата вместо меч, поздрави зората с елфическия танц, фигура след фигура, изпълнени безпогрешно, без дори да се замисля — толкова дълбоко се бяха запечатали те в съществото му. Отдавна беше усвоил Би’нел дасада до съвършенство, нямаше какво повече да научи, ала упражнението му даваше все по-пълен контрол над собственото му тяло, превръщаше сложните движения в инстинкт.
Красива гледка беше младият пазител, с движения, изящни като у дива котка, ала овладени така, както само човек с желязна воля може да се владее. Съчетание от сила и пъргавина, могъщ както физически, така и душевно. Най-големият дар, който бе получил от Туел’алфарите, беше името, Нощна птица, както и всичко, на което го бяха научили. Най-скъпото, което елфите му бяха дали, бе другият поглед към света, сливането на две различни философии, на два различни начина за водене на битки.
Тялото му заблестя от пот под лъчите на утринното слънце — може и да не се движеше бързо, ала усилието, което се изискваше, за да изпълнява фигурите със съвършенството, с което го правеше, беше огромно. Понякога един от мускулите му се бореше срещу друг, или пък той напрягаше една-единствена част от тялото си до такава степен, че му се струваше, че няма да издържи нито миг повече.
Когато свърши, младият мъж взе дрехите си и без колебание се хвърли в хладните води на близкото езерце. Освежен от плуването, той се облече, закуси и тръгна да търси кентавъра.
За негово облекчение Брадуордън наистина беше в местността, която бяха определили за състезанието, макар и не на точното място, където то щеше да се проведе. Сякаш за да го улесни още повече, днес кентавърът бе решил да посвири — нежна мелодия, която също като утринното слънце постепенно се надигаше, докато най-сетне изригна във взрив от звуци, точно когато слънцето се показа иззад хълма, разпръсквайки над света пожар от лъчи. Следвайки музиката почти несъзнателно, Елбраян много скоро откри приятеля си насред купчина големи скални късове.
Още щом го зърна, кентавърът спря да свири и на лицето му грейна широка усмивка.
— Вече бях започнал да си мисля, че те е хванало шубето и не смееш да си покажеш физиономията! — ревна той.
— Е, тук сме — заяви Елбраян и вдигна Ястребокрилия. — И аз, и моят лък.
— Тази елфическа тояга ли? — подсмихна се Брадуордън и показа собственото си оръжие.
Елбраян, който го виждаше за пръв път, беше наистина впечатлен. Закрепено върху подходяща платформа, то щеше да се превърне в доста големичка балиста!
— Да не искаш да ми кажеш, че мяташ стрели с това дърво? — не му остана длъжен пазителят.
Брадуордън продължи да се усмихва все така широко.
— Наречи ги стрели — равнодушно заяви той и като остави гайдата си настрани, извади един колчан, който спокойно можеше да служи като спален чувал за Елбраян, а изправени, стрелите в него бяха високи поне колкото едрия пазител. — Наречи ги копия, ако щеш. Ама удари ли те една от тях, да знаеш, че си мъртъв.
Младият мъж изобщо не се усъмни в думите му.
Кентавърът го поведе към една открита поляна, насред която беше подредил шест мишени, всяка на различно разстояние от мястото, откъдето щяха да стрелят.
— Започваме от най-близката и продължаваме, докато не стигнем ей оназ’ там — обясни правилата Брадуордън. — Първият, който пропусне, губи.