Кладенецът на възнесението

— Ще ти призная, че съм объркан — рече той и бавно се отпусна на стола. — А какво става с дълга ти на Пазител?

— Също е много важен — призна тя. — Но понякога се допускат… изключения. Тази отпечатка, която носиш… вероятно заслужава по-задълбочени изследвания, преди да си тръгна.

Сейзед я гледаше и се опитваше да разчете погледа й.

„Какво чувствам?“ — запита се той. Нима беше само объркан? Или слисан?

Изплашен?

— Тиндуил, не мога да бъда това, което искаш — каза той. — Аз не съм мъж.

Тя махна небрежно с ръка.

— Сейзед, през последните няколко десетилетия имах предостатъчно „мъже“. Изпълних дълга си към териския народ. Мисля, че за известно време бих искала да си почина. Донякъде дори се отвращавам от терисците, от това, което ми направиха.

Той понечи да заговори, но тя го спря.

— Зная, Сейзед. Съгласих се да изпълнявам този дълг и смятам, че се справих добре. Но през всичките тези години не можах да разбера защо Пазителите упорито поддържат статута ни на покорен народ. Видях само един човек, който подтикваше Синода към активни действия. Докато те обмисляха как да запазят инкогнито, един човек искаше да нападне. Докато те се чудеха как да се справят с разплодителните инспектори, един човек готвеше свалянето на Последната империя. И когато се върнах при народа си, открих, че този човек продължава борбата. Сам. Осъден, задето общува с престъпници и крадци, той безропотно бе приел наказанието си. — Тя се усмихна. — И този човек продължи така, докато ни дари свободата.

Тя го улови за ръката. Сейзед я гледаше с широко отворени очи.

— Сейзед, мъжете, за които съм чела — заговори отново тихо Тиндуил, — никога не са седели кротко и не са търсели най-добрите начини да се скрият. Те са се борили, търсили са победата. Понякога са били безразсъдни, други пък са ги наричали глупци. Но въпреки това в решителни моменти те са били хората, които са променяли света.

Слънцето огря цялата стая. Тиндуил пусна ръката му и сплете пръсти в скута си. Изглеждаше някак… разтревожена. Виждал ли я бе досега такава? Тиндуил бе силна жена, вероятно най-силната, която познаваше. Невъзможно бе да забелязва уплаха в очите й.

— Сейзед, искам да чуя някаква причина — прошепна тя.

— Аз… много ще се радвам, ако останеш — промълви той и положи ръка върху нейните.

Тиндуил повдигна вежди.

— Остани — повтори той. — Моля те.

Тиндуил се усмихна.

— Добре — ето, че ме убоди. Хайде сега да се върнем към нашето изследване.