Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Спусна се на земята зад него. За нейна изненада той я чу и се обърна, положил ръка на дръжката на фехтоваческото бастунче.
— Спокойно, капитане — рече тя.
— Лейди Вин? — изненадано възкликна той.
Тя кимна и се доближи, за да може да я разгледа по-добре.
— Не знаех, че членуваш в Църквата на Оцелелия.
Той сведе поглед. Макар че беше поне с две глави по-висок от нея, изглеждаше сякаш се е смалил.
— Аз… съжалявам, ако съм ви причинил неудобство.
— Няма нищо. Свърши добра работа на площада. Елънд ще се радва да научи, че си му верен.
Демоа вдигна глава.
— Трябва ли да му казвате?
— Капитане, той е длъжен да знае на кои хора може да се уповава. Защо искаш да си премълча?
Демоа въздъхна.
— Аз само… не искам другите да си мислят, че излизам нощем да насърчавам скаа. Хам смята, че да се проповядва за Оцелелия е глупаво, а лорд Бриз заяви, че единствената цел на църквата е да прави хората по-овчедушни.
Вин го разглеждаше в мрака.
— А ти наистина вярваш, нали?
— Да, милейди.
— Но ти познаваше Келсайър. Беше с нас почти от началото. Знаеш, че той не е бог.
Демоа вдигна глава и я погледна почти предизвикателно.
— Той умря, за да свали лорд Владетеля.
— Това не го прави божествен.
— Той ни научи да оцеляваме и да се надяваме.
— Ти си оцелявал и преди. Хората са имали надежда и преди да хвърлят Келсайър в Ямите.
— Не като нас сега. Освен това у него имаше сила, милейди. Усещах я.
Вин се замисли. Спомняше си тази история — Келсайър бе използвал Демоа като пример пред бойците, бе насочвал ударите му с аломантия срещу по-силен противник, за да им внуши, че му е придал свръхестествени сили.
— О, сега и аз зная малко за аломантията — похвали се Демоа. — Но… в онзи ден усещах, че той насочва острието. Усещах, че го Тласка. Усещах, че ме използва, превръща ме в нещо повече, отколкото съм. Понякога ми се струва, че все още го усещам. Да укрепва ръката ми, да води острието…
Вин се намръщи.
— Спомняш ли си кога за първи път се срещнахме?
Демоа кимна.
— Да. Дойдохте в пещерите, където се криехме, след като разбиха армията. Аз бях на пост. Знаете ли, милейди, дори тогава бях сигурен, че Келсайър ще се върне. Знаех, че ще дойде да поведе тези, които са му били верни. Да ни върне в Лутадел.
„Той отиде в пещерите, защото аз го накарах. Ако не го бях спряла, щеше сам да се нахвърли срещу цяла армия“.
— Разбиването на армията беше изпитание — продължи Демоа, загледан в мъглите. — Както и сега… тези армии, обсадата… За да видим дали ще оцелеем.
— А саждите? — попита Вин. — Кой ти е казал, че трябва да спрат да се сипят от небето?
— Оцелелия го разказваше, не помните ли?
Вин поклати глава.
— И други хора го казват — добави Демоа. — Трябва да е истина. И всичко останало също — жълтото слънце, синьото небе, растенията…
— Добре, но къде си чул за тези неща?
— Не помня, милейди.
„И къде си чул, че аз съм тази, която ще ги върне?“ — помисли тя, но по някаква причина не намери сили да произнесе гласно въпроса. Въпреки това знаеше отговора: Демоа нямаше представа. Слуховете се разпространяваха бързо. Щеше да е много трудно да бъдат проследени до първоизточника.
— Връщай се в двореца — каза Вин. — Ще трябва да разкажа на Елъвд какво съм видяла, но ще го помоля да не го споделя с останалите от групата.
— Благодаря, милейди — каза Демоа, поклони се, обърна се и се отдалечи забързано. Миг по-късно Вин чу зад гърба си тихо тупване — ОреСюр бе скочил на улицата.
— А бях сигурна, че е той — рече Вин.
— Господарке?
— Кандрата — поясни Вин и кимна към изчезващия в мрака Демоа. — Мислех си, че съм го разкрила.
— А сега?
Тя поклати глава.
— Същото е като при Доксон — струва ми се, че Демоа знае твърде много, за да е фалшив. Изглежда ми съвсем… истински.
— Моите побратими…
— Са доста умели — добави с въздишка Вин. — Да, зная. Но няма да го арестуваме. Не и тази нощ. Ще го държим под око, но вече не мисля, че е той.
ОреСюр кимна.
— Хайде — подкани го тя. — Да видим какво прави Елънд.
37.
И ето, че стигам до същината на моите разсъждения. Искам да се извиня. Дори когато изписвам словата си върху стомана, седнал в тази замръзнала пещера, мисълта ми лъкатуши.
Сейзед погледна към завесата на прозореца и забеляза колебливите лъчи, които се опитваха да проникват през цепнатините. „Нима вече е сутрин? — учуди се той. — Работили сме цяла нощ?“ Струваше му се почти невъзможно. Не беше съхранявал бодрост, ала се чувстваше съвсем буден — по-жизнен от много дни насам.
Тиндуил седеше в креслото до него. Бюрото на Сейзед бе отрупано с разпилени листа около двете мастилници и подострените пера. Нямаше книги — Пазителите не използваха печатен текст.