Кладенецът на възнесението

Само с три скока Вин стигна до източника на светлина. В центъра на малък площад гореше огън. Около него се бяха скупчили изплашени скаа, озъртаха се боязливо в мъглата. Вин се изненада. Не беше виждала скаа да излизат в мъглата от нощта на Рухването.

Демоа излезе на площада и поздрави неколцина скаа. На светлината от огъня тя се увери, че е той — или може би кандрата с негово лице.

На площада имаше около двеста души. Демоа понечи да седне направо на калдъръма, но някой дотича със стол. Млада жена му поднесе чаша горещ чай и той й благодари учтиво.

Вин клечеше на близкия покрив. Идваха още скаа, повечето на групи, но имаше и храбреци, излезли в нощта сами.

ОреСюр дойде при нея, погледна надолу и само завъртя глава. Зачакаха.

След малко Демоа стана с димящата чаша в ръка. Хората се скупчиха около него, загърнати в одеялата си.

— Не бива да се боим от мъглите, приятели мои — заговори Демоа. Това не беше гласът на силен водач или свикнал да издава заповеди командир, а по-скоро глас на преживял трудности младеж, все още неуверен, но обаятелен. — Оцелелия ни научи на това — продължи той. — Зная, че ви е трудно да мислите за мъглите, без да си спомните разказите за мъгливите духове и други ужасни случки. Но тъкмо Оцелелия ни даде мъглите. Ето как чрез тях ще запомним и него.

„В името на лорд Владетеля — помисли си изненадано Вин. — Той е един от тях. Член е на Църквата на Оцелелия!“ Сепна се. Но дали тогава бе кандра, или не? Защо й е на кандра да се среща с тези хора? Но… защо ще го прави и Демоа?

— Зная, че ви е трудно без Оцелелия — продължаваше Демоа. — Страхувате се от армиите отвън. Повярвайте ми, разбирам ви добре. Зная, че всички вие страдате от тази обсада. Не съм сигурен дали трябва да се опитвам да ви успокоявам. Не сте забравили, че Оцелелия също е преживял много изпитания — смъртта на жена му, каторжния живот в Хатсинските ями. Но се е справил. Това е най-важното, нали? Трябва да продължаваме, колкото и трудно да става. Защото накрая ние ще победим. Също като него.

Не приличаше по нищо на скаа проповедниците, които бе виждала Вин. Келсайър бе избрал страстен, вдъхновен човек да основе религията му — по-точно да разпали революцията, от която бе произлязла тази религия. Келсайър бе избирал водачи, които са в състояние да разпалят душите на последователите си, да ги подтикнат към въстание.

Демоа беше съвсем различен. Не викаше, а говореше спокойно. Но въпреки това хората го слушаха. Седяха на камъните около него и го гледаха с надежда. Дори със страхопочитание.

— А лейди Наследницата? — попита един. — За нея какво ще кажете?

— Лейди Вин носи голяма отговорност — отвърна Демоа. — Виждате как тази тежест я привежда, колко й е трудно да понася проблемите на нашия град. Тя е пряма жена и според мен не й се нрави политиканстването в Събора.

— Но ще ни пази, нали? — попита друг.

— Да — отвърна Демоа. — Мисля, че ще ни пази. Понякога ми се струва, че е по-силна дори от Оцелелия. Нали знаете, че е бил Мъглороден едва от две години? Е, тя ще разполага с много повече време.

Вин сви устни. „Все тези приказки. Отначало, когато говорят за мен, изглеждат спокойни и разумни, но после…“