Кладенецът на възнесението

Колосите не бяха атакували нито Страф, нито Сет. Вместо това се бяха разположили на лагер. Изглежда, Джастис разполагаше с достатъчна власт над тях, за да ги държи кротки. И така те се бяха присъединили към обсадата — още едно чудовище, очакващо своята плячка.

„Когато не можеш да имаш едновременно свобода и безопасност, кое ще избереш?“

— Изглеждаш малко изненадан от мисълта, че искаш да командваш — рече Хам.

— Просто досега не бях давал израз на това желание — отвърна Елънд. — Звучи ми някак… арогантно. Искам да съм крал. Не желая друг да заеме този пост. Нито Пенрод, нито Сет… никой. Този пост е мой. Градът е мой.

— Ел, не зная, дали „арогантен“ е точната дума — рече Хам. — Защо искаш да бъдеш крал?

— За да защитавам хората — отвърна Елънд. — Да им осигуря безопасност и права. И освен това да се уверя, че благородниците няма да се прехвърлят от другата страна на барикадата.

— Това не е арогантност.

— Напротив, Хам. Арогантност е, но е напълно оправдана. Не мисля, че човек може да води другите, ако не я притежава. Всъщност, струва ми се, че тъкмо това ми липсваше по време на досегашното ми управление. Арогантност.

— Самоувереност.

— Точен израз и с почти същата идея — съгласи се Елънд. — Мога да се погрижа по-добре за хората си от мнозина други. Трябва само да открия начина, по който да го докажа.

— Ще се справиш.

— Ти си оптимист, Хам.

— Ти също. Елънд се засмя.

— Така е. Но тази работа ме променя.

— Ако искаш да я задържиш, трябва да се върнем към нашето изследване. Остава ни само един ден.

Елънд поклати глава.

— Хам, прочетох всичко, което ми е нужно. Не смятам да се възползвам от закона и затова няма смисъл да търся вратички в него или да изучавам още книги в търсене на вдъхновение, което няма да ми свърши работа. Трябва ми време, за да помисля. Така че нека се поразходим още малко.

Елънд забеляза в далечината вражески войници, около които се вдигаше прахоляк, махна на един от хората си в попита:

— Какво става там?

Войникът засенчи очи и погледна.

— Прилича ми на поредната схватка между войниците на Сет и Страф, ваше величество.

Елънд повдигна вежди.

— Това често ли се случва?

Войникът сви рамене.

— Напоследък зачести. Обикновено е между патрулни отряди, когато се срещат на ничия земя. При отстъпването винаги оставят по няколко трупа. Нищо особено, ваше величество.

Елънд кимна и го освободи. „Очевидно между армиите съществува напрежение. На войниците сигурно им е омръзнала обсадата, още повече с наближаващата зима“.

Пристигането на колосите само щеше да влоши нещата. Ако успееха да разпалят тази вражда, Страф и Сет може би щяха да преминат към директна атака. „Да имах още съвсем малко време“ — помисли си Елънд, докато крачеше по стената заедно с Хам.

Но първо трябваше да си върне трона. Без властта, която той му осигуряваше, не можеше да направи нищичко.

Проблем, който не му даваше покой.

Нещо друго привлече вниманието му — този път от отсамната страна на стената. Хам беше прав — войниците наистина се изпъваха и заставаха мирно, когато ги наближаваше. Козируваха му и той им кимаше, положил ръка на дръжката на сабята, както го беше учила Тиндуил.