Кладенецът на възнесението

Скаа не се нуждаеха от ритуали, молитви или канони. Поне засега. Те нямаха почти никакъв опит с религията, дори се страхуваха от нея. Но колкото повече слушаше Вин, толкова по-добре разбираше Църквата на Оцелелия. Тя им даваше тъкмо това, от което се нуждаеха и което вече познаваха — живот, изпълнен с трудности, но въздигнат до едно по-високо, озарено от оптимизъм ниво.

При това учението на Демоа все още бе в период на развитие. Обожествяването на Келсайър бе нещо, което Вин бе в състояние да разбере и да си обясни, също както и своето. Но откъде Демоа бе измислил тези обещания, че тя ще върне слънцето и ще спре саждопадите? Как можеше да проповядва за зелени треви и синьо небе, да описва свят, познат само от някои древни апокрифни текстове?

Демоа говореше за един многоцветен и красив свят — за място забравено, което е трудно дори да си представиш, и същевременно прекрасно само по себе си. Цветята и зелените растения бяха странни и чужди за тези хора, дори Вин срещаше затруднения да си ги представи, въпреки че Сейзед й бе разказвал за тези неща.

Демоа описваше пред скаа рая. Трябваше да е нещо напълно откъснато от ежедневието, защото земният свят не беше свят на надежда. Не и когато наближава зимата, градът е обсаден, а властта всеки момент ще падне.

Демоа вече се готвеше да приключва. Вин все още не знаеше какво да си мисли. Допреди малко бе почти сигурна, че Демоа е шпионинът, но сега не бе така уверена. Вярно, че бе излязъл сам през нощта, но тя виждаше с очите си причината за това. Една кандра не би се занимавала с подобни неща, нали.

„Не е той — рече си тя. — Или пък ако е той, няма да е никак лесно да го разоблича“. Намръщи се, завладяна от отчаяние. Накрая въздъхна и тръгна към другия край на покрива. ОреСюр я последва.

— Когато Келсайър ти каза да вземеш тялото му — попита Вин, — обясни ли ти какво иска да говориш на хората?

— Господарке? — попита ОреСюр.

— Нали те е накарал да се появиш, сякаш той е възкръснал от гроба.

— Да.

— Е, каза ли ти какво трябва да говориш?

ОреСюр сви рамене.

— Съвсем простички неща, господарке. Обясних им, че е настъпил моментът за въстание. Казах им, че аз — Келсайър — съм се върнал да им вдъхна вяра в победата.

„Аз представлявам това, което никога не си бил в състояние да убиеш, колкото и да се мъчиш. Аз съм надеждата“. Последните думи на Келсайър, произнесени право в очите на лорд Владетеля.

Аз съм надеждата.

Какво чудно, че тази идея се бе превърнала в основа на една религия, създадена около него?

— А учил ли те е на неща като тези, които сега говореше Демоа? Че саждопадите ще спрат и слънцето отново да стане жълто?

— Не, господарке.

— Така си и мислех. — Вин чу стъпки откъм улицата, надзърна над ръба на покрива и видя, че Демоа се връща към двореца.