Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Титулярният съветник го огорчи.
— Не го бива. За нищо не става. Суга няма да дойде. Да не е глупак?
Локстън не се предаваше:
— Полицаи ли ще прати? Надали. Няма да рискува. Ами ако изнудвачът действително разполага с улики?
— И п-полицаи няма да има. Ще цъфнат поредните сацумци и ще ни попилеят.
— М-да, твърде вероятно — призна докторът.
Инспекторът не каза нищо, само се намръщи още повече.
Участниците в съвещанието се смълчаха.
— Ей! Какво си шушнете там? — провикна се застаналият до решетката Онокоджи. — Не се сещате как да притиснете Суга ли? Ще ви кажа! А вие ще ме пуснете да си ходя. Става ли?
Четиримата едновременно се обърнаха към арестанта. Едновременно се приближиха към килията. Князът протегна ръка през металните пръти.
— Една резервна ампула. И спринцовка. Като аванс.
— Дайте му — разпореди Асагава. — Ако дрънка глупости, ще я приберем.
Наслаждавайки се на момента, светският лъв малко поизмъчи публиката. Той избръска няколко прашинки от поизмачканите си дрехи, оправи си маншета. Внимателно прибра ампулата в джоба на жилетката, като преди това я целуна и прошепна: „О, мое късче щастие!“ Усмихна се победоносно.
— Ах, как не ме ценят! — възкликна той. — И колко мизерно ми плащат! А щом се случи нещо, веднага идват при мен: „Разкажете, разузнайте, научете.“ Онокоджи знае всичко за всички. Помнете ми думата, джентълмени. През следващото столетие, което едва ли ще доживея заради крехкия си организъм, осведомеността ще бъде най-скъпата стока. По-скъпа от златото, от диамантите, дори от морфина!
— Стига дрънканици! — ревна сержантът. — Че ще ти прибера ампулата!
— Вижте как разговарят тия червенокоси с потомък на древна японска фамилия — оплака се князът на Асагава, но оня го сграбчи за реверите и наркоманът спря да се прави на ударен. — Господин Суга е голям педант. Истински поет на бюрократичното изкуство. В това се крие тайната на неговото могъщество. През годините служба в полицейското ведомство той е събрал секретна архива от стотици папки.
— Никога не бях чувал подобно нещо — поклати глава инспекторът.
— Естествено. Нито пък аз. Докато един ден Суга ме извика в кабинета си и ми показа туй-онуй. Ах, аз съм човек с фантазия, живея като пеперуда. Не е трудно да ме сграбчат с груби пръсти за крилцата. Не сте първите, които го правят, господа… — князът тъжно въздъхна. — Та тогава, по време на тоя твърде неприятен за мен разговор, Суга се похвали, че разполага с ключета от тоя род за мнозина най-влиятелни персони. О, господин интендантът отлично разбира какво велико бъдеще има осведомеността!
— Какво поиска той от вас? — попита Фандорин.
— Същото, което и вие. Сведения за един човек. И ги получи. Нали разбирате, съдържанието на моята папка е такова, че не посмях да упорствам.
— Малолетни момиченца? — изсумтя сержантът.
— Де да беше това… Впрочем няма нужда да знаете. За вас е по-важно, че аз дадох на Суга исканото от него, но не пожелах повече да бъда марионетка в неговите ръце. Обърнах се към майсторите на тайните дела — естествено, не лично, а чрез посредник.
— Майстори на тайните дела? — възкликна Туигс. — Шиноби ли имате предвид?
Докторът и вицеконсулът се спогледаха. Нима?
— Да, точно тях — отвърна Онокоджи ни лук ял, ни на лук мирисал и се прозя, закривайки уста с изящна ръчица.
— Добрите мили нинджи.
— З-значи… Значи те съществуват?
Вицеконсулът сякаш видя пред очите си зиналата уста на змията и алената маска на човека без лице. Тръпки го побиха.
Лекарят недоверчиво поклати глава.
— Ако все още имаше нинджи, щеше да се знае.
— Който се интересува, знае — сви рамене князът. — Хората, които упражняват тоя занаят, не публикуват реклами по вестниците. Нашият род от триста години ползва услугите на клана Момоти.
— Същите Момоти? Потомците на великия Момоти Тамба, който застрелял с лък вълшебницата, престорила се на луна?!! — гласът на доктора затрепери.