Пътят на кралете (том II)

Полази го хлад. От камъка започнаха да струят светли пари. Когато дръпна ръката си, парчето скала остана на място, залепено за стената на сградата.

Каладин се приближи и присви очи. Стори му се, че смътно вижда мънички духчета, тъмносини и във формата на мастилени петна, да се тълпят около мястото, където камъкът се допираше до стената.

— Духчета на обвързването — каза Сил, докато ходеше над главата му; все още стоеше във въздуха.

— Те държат камъка на мястото му.

— Може би. Или пък са привлечени от направеното от теб, от това как закрепи камъка.

— Това не става така, нали?

— Духчетата на загниването причиняват ли болестта — произнесе Сил разсеяно — или са привлечени от нея?

— Всички знаят, че те я причиняват.

— Вятърните духчета ли предизвикват вятъра? Дъждовните — дъжда? Огнените — огъня?

Той се замисли. Не, не ги предизвикват. Или пък ги предизвикват?

— Това е безсмислено. Трябва да намеря начин как да се отърва от тази Светлина, а не да я проучвам.

— И защо — попита го Сил — трябва да се отърваваш от нея? Каладин, чувал си историите. Хора, които ходят по стени; хора, които подчиняват бурите. Бягащите по вятъра. Защо ще искаш да се отървеш от нещо такова?

Каладин опита да си отговори. Излекуването му, това, че никога не го улучваха, нищо, че тичаше в предния край на моста… Да, разбираше, че става нещо странно. Защо го плашеше толкова? Дали не се страхуваше да се окаже отново отделен, както винаги бе с баща му, лекаря, в Огнекамък? Или бе нещо по-голямо?

— Аз правя това, което са правили Сияйните — промълви той.

— Това казах.

— Чудех се дали не нося лош късмет, или не съм се сблъскал с нещо като Старата Магия. Може би това го обяснява! Всемогъщият е проклел Изгубените Сияйни за това, че са предали човешкия род. Ами ако и аз съм прокълнат заради това, което правя?

— Каладин, ти не си прокълнат.

— Току-що каза, че не знаеш какво става.

Навлезе в прохода. Камъкът най-накрая се откачи и тупна на земята.

— Можеш ли да кажеш със сигурност, че това, което правя, не ми е докарало лош късмет? Знаеш ли дотолкова, че да го отречеш напълно, Сил?

Тя стоеше във въздуха със скръстени ръце, без да казва нищо.

— Това… нещо — Каладин посочи камъка. — То не е естествено. Сияйните рицари са предали хората. Силите им са ги изоставили и те са били прокълнати. Всеки знае легендите. — Погледна ръцете си; те още светеха, макар и по-слабо отпреди. — Каквото и да сме направили, каквото и да е станало с мен, някак съм си докарал същото проклятие. Ето защо всички около мен умират, когато опитвам да им помогна.

— И ти мислиш, че аз съм проклятие? — запита го тя.

— Аз… е, ти нали каза, че си част от това, и…

Тя пристъпи към него с насочен пръст, дребна ядосана женичка, която стоеше във въздуха.

— И ти мислиш, че аз съм причинила всичко това? Твоите провали? Смъртта?