Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Най-сетне излязоха от другата страна.
— Леле, майко — промълви брат Лонгфут, — мили боже…
От всички страни на огромния площад се издигаха гигантски сгради. От сивата пелена на дъжда изникнаха призрачните останки на високи колони, покриви, стълбове и огромни стени, сякаш строени за великани. Логън зяпна. Всички зяпнаха. Групичката стоеше насред това необятно пространство като малко стадо уплашени овце в очакване да дойдат вълците.
Високо над главите им дъждът съскаше по камъка, водата плющеше по лъскавите павета, стичаше се по ронещите се стени, църцореше в пукнатините на пътя. Ехото от копитата на конете заглъхна. Колелата на каруцата изскърцаха и изстенаха глухо. Никакъв друг шум. Нищо друго не помръдваше. Черни сгради, докъдето ти поглед стига, и разкъсани облаци, плуващи по сиво небе.
Групата продължи да язди покрай останките на огромен храм — камара от мокри каменни блокове и плочи, високи колони, срутени върху натрошената настилка на пътя, и цели участъци от покрива, останали там, където са паднали. С изключение на розовия белег на брадичката мокрото лице на Лутар стана сивкаво, докато гледаше огромната руина.
— Мамка му — прошепна той.
— Именно — прошепна Лонгфут, — впечатляваща гледка.
— Дворците на мъртви богаташи — каза Баяз. — Храмове, в които се молеха на гневни богове. Тържища, където купуваха и продаваха стоки, животни и хора. Където се купуваха и продаваха помежду си. Театрите, баните и бордеите, в които се отдаваха на страстите си. Преди идването на Глъстрод. — Посочи през площада надолу към хлътналата между подгизнали черни сгради каменна долина. — Това е булевард „Калайн“. Най-широкият булевард в града, място, където живееха най-знатните му обитатели. Пресича Олкъс в почти права линия от северната до южната порта. Сега всички ме чуйте внимателно — обърна се той и мокрото му седло изскърца. — На три мили южно от града има висок хълм, а на върха му — храм. Скалата Сатурнлайн, както го наричаха в Старите времена. В случай че се разделим, ще се чакаме там.
— Че защо ще се делим? — опули очи Лутар.
— Земята под града е… неспокойна, често се тресе. Сградите са древни и нестабилни. Надявам се да минем безпроблемно, но… ще е глупаво от моя страна да се осланям само на надежди. Ако стане нещо, тръгвате на юг. Към Сатурнлайн. Дотогава не се разделяйте.
Последното нямаше нужда от споменаване. Когато тръгнаха напред, Логън погледна към Феро. Черната й коса стърчеше на фитили, а кожата на тъмното й лице лъщеше от дъжда. Тя гледаше недоверчиво към извисилите се от двете им страни сгради.
— Ако стане нещо — прошепна й той, — ще ми помогнеш, нали?
Тя се поколеба за момент, после кимна.
— Стига да мога, бял.
— Това ми е достатъчно.
Единственото по-ужасно нещо от претъпкан с хора град беше град без жива душа в него.
Феро яздеше с лък в едната ръка и юзда в другата. Взираше се ту наляво, ту надясно. Надничаше в тесните задни улички, в празните прозорци и врати, напрягаше се да погледне от другата страна на този или онзи изронен ъгъл, над тази или онази порутена стена. Не знаеше какво търси.
Но държеше да е готова.
И другите се чувстваха като нея, виждаше го. Мускулите на челюстта на Деветопръстия не спираха да играят, докато оглеждаше руините. Ръката му не се отделяше от дръжката на меча — студена стомана, опръскана с капки вода.
Лутар подскачаше при всеки шум — хрущене на камък под колелата на каруцата, плясък на дъжда в локва, пръхтенето на конете. Главата му се стрелкаше ту насам, ту натам и езикът му нервно близваше стиснатите устни.
Кай седеше прегърбен на капрата и мократа коса се люшкаше покрай изпитото му лице. Устните му бяха съвсем побелели и здраво стиснати. Така дърпаше юздите, че сухожилията отвътре на кльощавите му ръце бяха изскочили. Лонгфут се оглеждаше сред безкрайните руини с ококорени очи и зяпнала уста. От време на време през наболата по кривия му череп коса се стичаха струйки вода. Като никога направо си беше глътнал езика — поне едно положително нещо в този забравен от бога град.
Баяз се опитваше да си придаде уверен вид, но Феро не се лъжеше лесно. Видя как ръката му се разтрепери, когато пусна юздата, за да избърше водата от гъстите си вежди. Видя как устните му се размърдваха безмълвно на всеки кръстопът, на който спираха, и как очите му се напрягат в дъжда, търсейки вярната посока. Тревога и съмнения се четяха във всяко негово движение. Той много добре знаеше онова, за което мислеше Феро. Мястото беше опасно.