Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Скорпионородният изрева от болка, замахна слепешката назад и удари Раут. В същото време Талрик заби меча си в гърдите му и за по-сигурно го стисна за гърлото, преди да освободи жилото си. Енергийният удар повали гиганта и отхвърли Талрик назад. Зад него обаче имаше само празно пространство.
Падаше, но болката в раненото рамо беше толкова силна, че едва в последния момент съумя да фокусира съзнанието си и да призове крилете на Изкуството. Вече забърсваше върховете на дърветата в градината, когато най-после овладя лудешкото си премятане. Издигна се с мъка нагоре и с ясното съзнание, че това ще е последният му полет в обозримото бъдеще.
Раут тъкмо се изправяше на крака. Взел беше меча си и местеше поглед между Талрик и другия меч, все още забит в тялото на скорпионоида.
Талрик беше на ръба на силите си, а всяко движение му причиняваше неописуема болка. Въпреки това стигна пръв до меча си, издърпа го от трупа и го вдигна да посрещне връхлитащия противник. Уви, в същия миг зад гърба му прозвучаха стъпки, оповестяващи реалното съотношение на силите. Съвсем беше забравил за търговеца Фрейген, който явно не си падаше по летенето. През цялото време беше търчал нагоре по стълбите и сега се включваше в заключителния етап на играта. Раут го видя и забави атаката си, изчаквайки неизбежния момент, когато раздвоеното внимание на Талрик ще наклони везните.
Лицето му обаче се изкриви от потрес миг преди Талрик — изстъргал до дъно последните си запаси от енергия — да го прониже. Върхът на меча му изстърга в металната броня, откри пролука между плочките, проби кожената подплата и проникна дълбоко в тялото на Раут. За трети път Талрик усети как дръжката на меча се изплъзва от пръстите му. Падна на колене и направи невъзможното да успокои дишането си, но дори и така мина доста време, преди да обърне глава.
Фрейген лежеше по лице със стрела в гърба, а миниатюрният Те Беро седеше на десетина метра в другия край на терасата и сваляше със спокойни движения тетивата от лъка си. Изстрелът му, призна неохотно Талрик, беше достоен за възхищение.
Накрая събра сили да се изправи и отиде да измъкне меча си от трупа на първия мъж, когото беше убил. Мухородният вдигна глава със свенлива усмивка, когато Талрик тръгна към него да му благодари.
— Няма нужда да ми благодарите — отвърна. — Е, сега всички съмнения отпаднаха окончателно. А Ултер?
— Би трябвало аз да го направя — каза Талрик.
— Простете, но не ми изглеждате в добра форма.
Талрик се изсмя дрезгаво — чувстваше се като стогодишен старец.
— Не очаквам да разбереш или да одобриш решението ми, но се чувствам длъжен да го направя лично, длъжен пред Ултер.
— Операцията е ваша и изборът е ваш — сви рамене Те Беро. — Той е в харема си и очаква вест за успеха на своите хора.
Талрик кимна. Опитваше се да мобилизира силите си като офицер, който вдъхва кураж на разколебаните си войници. Избърса острието на меча си в гърба на мъртвия Фрейген, после го плъзна грижливо в ножницата. Нямаше смисъл да плаши слугите, докато отива да убие господаря им.
28.
Двамата съратници на Чисис останаха в склада, за да подсигурят отстъплението им, в случай че някой се опита да им отреже пътя за бягство. Колкото до Чисис, той водеше останалите по маршрута от картата, нагоре по едно стълбище и през лабиринт от коридори, осветени от косите лъчи на луната. Носеше запалка с минерално масло, но я използваше само когато плътният сумрак не им позволяваше да разчетат картата, и изобщо ги водеше с демонстративната увереност на слепец в позната обстановка.
Но още преди да стигнат до голямата зала, Ахеос знаеше, че Чисис далеч не е толкова сигурен къде се намират.
Самото помещение очевидно го свари неподготвен. Таванът беше два етажа висок, широко каменно стълбище заемаше половината площ на пода. Чисис изсъска ядосано и извади отново картата. Тисамон и Тиниса чакаха на няколко крачки от двете му страни.
— Мисля… — поде Чисис, опитвайки се да наклони картата така, че да улови максимално светлината. Прозорците бяха разположени толкова високо на стената зад тях, че лунната светлина влизаше косо към далечния край на помещението, плискайки се по стъпалата. Чисис се ядоса още повече, щракна запалката и се опита да разчете картата на бледия й пламък.