Избрани творби в два тома. Том втори

ъдето не им е мястото, гледаше дъжда през прозореца, гледаше как водата се стича по книжните звезди и луните от станиол, залепени по стъклата, та в три следобед да изглежда, че е осем вечерта, гледаше вкочанясалите от студ гвардейци в двора, гледаше тъмното море, дъжда на Мануела Санчес в твоя град без нея, ужасния тъжен салон, поставените наопаки върху масите столове, непоправимата самота в първите сенки на още една мимолетна събота, на още една нощ без нея, мамка му, поне да ми отнемеха спомена, че това най-много ме боли, въздъхна той и изпита срам от състоянието си, прекара ръка по тялото си, навсякъде освен там, където беше сърцето, най-после я сложи върху хернията, успокоена от дъжда, беше си същата, със същата форма, със същото тегло и все така го болеше, но още по-свирепо, сякаш държеше в ръката си собственото си сърце от жива плът, и едва тогава разбра нещо, което му бяха казвали много хора преди: сърцето е третият тестикул, господин генерал — дръпна се от прозореца, засуети се в приемната зала, изпълнена с нестихващо безпокойство на един вечен президент, със забита в душата му рибена кост, после се озова в заседателната зала на министерския съвет и както обикновено слушаше, без да разбира нищо, без да чука, измъчваше се от приспивния доклад за състоянието на финансите, изведнъж нещо стана във въздуха, министърът на финансите млъкна, останалите гледаха към него през процепите на напуканата от болка броня и той види себе си, безжизнен и самотен, в единия край на ореховата маса е разтреперано лице, защото го бяха видели на светло в това жалко състояние на пожизнен президент с ръка на гърдите, животът му изтля под ледената жар в изпитателния поглед на златар на мои побратим министъра на здравето, който сякаш го изучаваше отвътре, докато той въртеше верижката на златния си джобен часовник — внимание, каза някой, трябва да е било бодеж, но той вече бе сложил на ореховата маса втвърдената си от гняв ръка на сирена, възвърна си топлината; изстреля властно един откос от смъртоносни думи: ще ви се на вас да е бодеж, мръсници, продължавайте, и те продължиха, но говореха, без да се чуват, мислейки, че трябва да се е случило нещо сериозно, за да е толкова разгневен, шушукаха си, носеше се шепот, всички сочеха към него, гледайте, трябва да е много зле, за да се държи за гърдите, шевовете му се спукаха, мърмореха те, и тръгна мълвата как накарал да извикат министъра на здравето по спешност и как той го сварил с дясната ръка, сложена като агнешки крак на ореховата маса, и му заповядал: отрежи ми я, братко, окъпан в сълзи, унижен от тъжната си участ на президент, но министърът му отвърнал: не, генерал е, няма да я изпълня тази заповед, ако ще да ме разстреляте, така му казал, това е въпрос на справедливост, генерале, аз струвам по-малко от вашата ръка. Тази, както и много други версии за неговото състояние ставаха все по-натрапчиви, а той продължаваше да мери в оборите млякото, което носеха в казармите, и гледаше как се издига в небето посипаният с пепел вторник на Мануела Санчес, караше да изхвърлят прокажените от розовите храсти, за да не вмирисват розите на твоята роза, търсеше усамотение в къщата, за да не го чуе никой, когато ся тананика твоя първи валс на царица, за да не ме забравиш, тъй пееше той; потъваше в тинята на стаите на държанките, мъчейки се да намери облекчение за терзанието си, и за първи път през дългия си живот на бърз любовник стана необуздан, помайваше се в подробности, изтръгваше въздишки и от най-сдържаните жени, един път, два пъти, караше ги да се смеят от изненада в мрачината: как не ви е срам, генерале, на вашите години, но на него му беше пределно ясно, че волята да издържи е чиста измама, която той сам си налагаше, за да мине време, че всяка стъпка на самотата му, всеки дъх неумолимо го приближава към неизбежния зной в два часа след пладне, когато той щеше да отиде да проси вместо любовта на бога любовта на Мануела Санчес в двореца на бунището сред свирепото царство на твоя квартал на кучешките борби; отиде облечен в цивилни дрехи, без оръжие, с автомобил на обществения транспорт, който се изплъзна с грохот през изпаренията от застоял бензин на отпуснатия в пладнешката летаргия град, избягна азиатската врява на тесните търговски улички, видя огромното море на моята гибелна Мануела Санчес, с един самотен пеликан на хоризонта, видя разнебитените трамваи, които стигат до твоята къща, и заповяда да ги сменят с жълти трамваи с матови стъкла и кадифен трон за Мануела Санчес, видя запустелите плажове, където тя ходеше в неделя, и нареди да построят къщички за съблекални и да поставят знаме с различни цветове, според настроението на времето, и да заградят с желязна мрежа един отделен плаж за Мануела Санчес, видя вилите с мраморни тераси и замислени морави, принадлежащи на четиринадесетте фамилии, които той бе направил богати с щедростта си, видя една по-голяма вила, която имаше въртящи се фонтани и витражи на балконите, там искам да те видя да живееш за мен, и вилата бе експроприирана насила, тъй решаваше той съдбата на света, сънувайки с отворени очи, седнал на задната седалка на раздрънканата кола, докато престана да се усеща морският бриз и градът свърши, и през отворените прозорци се вмъкна дяволската патърдия на твоя квартал на кучешки давения, където се озова, не можа да повярва на очите си и си помисли: майчице моя, Бендисион Алварадо, виж докъде стигнах без теб, помогни ми, но сред врявата никой не можа да познае самотните очи, тънките устни, безжизнената ръка на гърдите, заспалия глас на прастария дядо, който надничаше през счупените прозорци с бяла ленена дреха и с шапка на надзирател и питаше къде живее Мануела Санчес на моя позор, царицата на бедните, госпожо, онази, която държи роза в ръката си, и се питаше изплашен: къде ли живееш сред тази бъркотия от възли, настръхнали, бодри, сатанински погледи, окървавени кучешки зъби, сред непрекъснатия вой, сред тази касапница на кучета, които се хапят и разкъсват на парчета в локвите; къде ли е миризмата на божур на твоето дихание сред непрекъснатия крясък на проклетите високоговорители, мъко моя; на пияници, изхвърлени с ритници от баровете, кой знае къде си се изгубила сред този безконечен гуляй с марангуанго и бурунданга, и с евтин ром и чудесната наденица като подкова, и бакшиши от едно черно сентаво сред постоянната лудост на митическия рай на Черния Адам и Хуансито Трукупей, майка му стара, коя е твоята къща сред този хаос от олющени стени, боядисани жълто като ауяма с морави ленти като епископско расо, със зелени като папагали прозорци, със стени в синьо на точици, с колони, розови като розата в ръката ти, колко ли ще е часът за тебе, щом като тези непрокопсаници не са чули моята заповед, че сега е три, а не осем от миналата вечер, колкото изглежда в този ад; коя си ти сред тези жени, които клюмат глави в празните салони и се ветреят с фустите си, небрежно разкрачени в люлеещите се столове, потни от горещина между краката, а той питаше през зейналите прозорци къде живее Мануела Санчес, с рокля като пяна, лъскаща от диаманти, и с диадема от масивно злато, която той й бе подарил за първата годишнина от коронясването й, разбрах коя, господине, каза някой сред хаоса, една такава цицеста, с големи кълки, която си мисли, че е хванала бога за брадата, ей там живее, господине, ей там, в една къща като всички останали, боядисана в крещящи цветове, с прясната диря от някой, който се подхлъзнал в кучешките лайна на мозайката в преддверието, една бедняшка къща, толкова различна от Мануела Санчес, която седеше на трона на вицекралете, че трудно можеше да повярва човек, че това е нейната къща, но така беше, майко моя, Бендисион Алварадо, скъпата ми, вдъхни ми сили, за да вляза, майко, защото тази е нейната къща; обиколи десет пъти квартала, за да си поеме дъх, почука на вратата три пъти с кокалчетата на пръстите си, което прозвуча като три молби, почака в душната сянка на преддверието, без да разбере дали тежкият въздух, който дишаше, беше развален от жегата или от неспокойствието му, почака, без дори да мисли за своето състояние, когато най-после майката на Мануела Санчес то въведе в просторния и бедно подреден салон на едва заспала къща, тънеща в полумрак и прохлада и миришеща на рибени остатъци; отвътре къщата бе по-голяма, отколкото отвън; той огледа интериора на своето падение, седнал на кожената табуретка, докато майката на Мануела Санчес я будеше от следобедния сън, видя стените, но които се бяха стичали капки от минали дъждове, един строшен диван, още две табуретки с кожени седалки и едно пиано без клавиши в ъгъла; нищо друго, по дяволите, толкова мъки за такава мизерия, въздишаше той, в това време майката на Мануела Санчес се върна с кошничка с ръкоделие и седна да плете дантела, докато Мануела Санчес се обличаше, решеше косите си, слагаше си най-новите обувки, за да посрещне с необходимото достойнство неочаквания старец, който смушено се питаше къде ли си, Мануела Санчес, моя зла орис, дошъл съм да те видя и не мога да те открия в този просташки дом, къде ли е твоето ухание на божур сред зловонни остатъци от обяд, къде ли е твоята риза, твоята любов, извади ме от затвора на тези кучешки съмнения, въздишаше той, и тогава я видя да се появява на вътрешната врата, като видение от сън, отразена в огледалото на друг сън, в етаминена рокля от един грош ярдът — косата й набъ�