Избрани творби в два тома. Том втори

�ъка им и с кухненските съдове, както много пъти ги беше виждал да вървят след войската, те носеха болните си в хамак, провесен на прът, и се точеха в дъжда след един много блед човек с конопена туника: казват, че бил божи пратеник, господин генерал; и той се плесна с ръка по челото и си рече: по дяволите, ето го, и наистина беше той, генерал Сатурно Сантос, който просеше милостиня за странниците с чудотворната си арфа без струни; беше жалък и мрачен, с шапка от изтрит филц и парцаливо пончо, но дори и в това окаяно състояние не беше много лесно да го убият, както си мислеше той; защото обезглави с мачетето си трима от най-добрите му хора, сражава се с най-свирепите така смело и ловко, че той заповяда да спрат влака пред тъжното гробище в равнината, където пратеникът проповядваше, и всички се пръснаха моментално, щом хората от президентската охрана скочиха от боядисания с цветовете на знамето вагон с пушки, готови за стрелба, пред погледа им не остана никой освен генерал Сатурно Сантос със своята митична арфа и ръка върху дръжката на мачетето, той стоеше смаян при вида на смъртния си враг, който се появи на вратата на вагона с ленената си униформа без отличителни знаци, без оръжие, по-стар и по-далечен: господин генерал, сякаш от сто години не сме се срещали; стори ми се изморен и самотен, кожата му беше пожълтяла от чернодробно заболяване и очите му готови да се просълзят, но излъчваше белезникавия блясък на човек, който е господар не само на своята собствена власт, но и на оспорваната власт на убитите от него; затуй се приготвих да умра без съпротива: струваше му се безполезно да се съпротивява на един старец, който идваше от много далеч без никакви други основания и достойнства освен варварския апетит да управлява, но той му показа дланта на ръката си в знак на помирение и каза: господ да те спаси, момко, отечеството е достойно за теб, защото отдавна беше разбрал, че срещу непобедимия единственото оръжие е приятелството, и генерал Сатурно Сантос целуна земята под неговите крака и го помоли за милост: позволете ми да ви служа, както заповядате, господин генерал, имайте вяра, че тези ръце ще могат да въртят мачетето; и той прие: съгласен съм; направи го свой телохранител с единственото условие: никога да не заставаш зад мен, превърна го в свой ортак в доминото и двамата заедно със своите четири ръце смъкнаха кожата на много изпаднали в немилост тирани, качваше го бос на президентската каляска и го водеше на дипломатическите приеми с онзи негов дъх на тигър, от който кучетата ставаха неспокойни, а съпругите на посланиците получаваха виене на свят, остави го да спи пред вратата на спалнята си, за да успокои страха по време на съня си, защото животът му стана толкова суров, че той се страхуваше от мисълта да остане насаме с хората, които му се явяваха в сънищата; много години го държа близко до себе си, когато най-после пикочната киселина го скова и вече не можеше да върти мачетето, тогава той го помоли: направете ми услуга да ме убиете вие лично, господин генерал, за да не оставите на друг удоволствието да ме убие, без да има право; но той му заповяда да умре спокойно с хубава пенсия на запасен военен и медал в знак на признателност в чифлика на конекрадците от голите планини, където се беше родил, и не можа да сдържи сълзите си, когато генерал Сатурно Сантос надделя стеснението си и му каза задавен от сълзи: нали виждате, господин генерал, дори и за най-яките мъже идва време да станат баби, мръсна работа. Впрочем никой не разбираше по-добре от Бендисион Алварадо детинската възбуда, с която той се отърсваше от старите времена, както и безразсъдното прахосване на изгодите от властта, за да получи на старини онова, което му беше липсвало като дете, но се вбесяваше от злоупотребата с неговата преждевременна наивност, за да му продават разни чуждоземни измишльотини, които хич не бяха евтини, а дори не изискваха толкова остроумие, колкото присмехулните птички, които тя успяваше да продаде за не повече от четири гроша; хубаво е да се радваш на живота, казваше тя, ама мисли и за бъдещето, не искам да те видя да събираш милостиня в шапката си пред някоя църква, ако утре или вдругиден, не дай боже, те катурнат от стола, на който седиш, поне да можеше да пееш или да беше станал архиепископ или моряк, а ти си само един генерал, тъй че те бива само да даваш команди, съветвах те да заровиш на сигурно място излишните държавни пари, където не може да ги намери никой друг освен тебе, че ако се наложи да се измъква набързо като тези клети президенти на нищото, които пощеха миналото и просеха поздрав от корабите в къщата на морския бряг; погледни се в това огледало, казваше тя, но той не я слушаше и я хвърляше в отчаяние с вълшебната си формула: успокой се, мамо, тези хора ме обичат. Бендисион Алварадо щеше да живее така дълги години и да окайва бедността, да хока слугините заради сметките от пазара и дори щеше да прескочи някой и друг обяд, за да направи икономия, и никой нямаше да се осмели да й открие, че тя е една от най-богатите жени в света, че той записва на нейно име всичките печалби, които трупа от държавните сделки; че тя е не само собственица на необятни земи и безброй глави добитък, но и на местните трамваи, на пощата и на телеграфа, на водите в страната, тъй че всеки кораб, който прекосява притоците на Амазонка или териториалните води, трябва да й плати такса, нещо, което тя не узна до края на живота си, тъй както много години не узна, че синът й не е толкова безпомощен, колкото тя предполагаше, когато той идваше в къщата в покрайнините, захласнат по чудесните играчки на старостта; защото освен личния данък, който получаваше за всяка глава добитък, отглеждан в страната, освен заплащането на услугите, които правеше, и користните подаръци, които му изпращаха неговите привърженици, бе измислил и доста отдавна използуваше една безпогрешна система, посредством която печелеше от лотарията. Това бяха годините след мнимата му смърт, епохата на шума, господине, която не се нарича така заради подземния грохот, усетен в цялата страна през нощта срещу великомъченик свети Ираклий, за който никога не се намери сигурно обяснение, а поради непрекъснатия шум, който се вдигаше от новозапочнатите обекти, обявявани още от основите си за най-големи в света, макар че никога не се довършваха; това бяха спокойни времена, когато свикваше заседанията на министерския съвет по време на обедната си почивка в къщата в предградията, излягаше се в хамака под благоуханните клони на тамариндите, правеше си вятър с шапката и слушаше със затворени очи докторите с развързани езици и засукани с лепило мустаци, които седяха около хамака и разискваха, пребледнели от горещината в сукнените си сюртуци с целулоидни яки, цивилните министри, които страшно ненавиждаше, но ги беше назначил отново, защото му отърваше, слушаше ги как обсъждат държавните работи сред врявата на петлите, които търчаха след кокошките в двора, и непрекъснатото цвърчене на щурците и безсънния грамофон у съседите, който свиреше песента „Сузана, ела, Сузана“, и изведнъж млъкваха, наставаше тишина, защото генералът беше заспал, но той изръмжаваше, без да отваря очи и без да спира хъркането — не спя, ахмаци, продължавайте, и те продължаваха, докато най-после той с клатушкане се измъкваше от паяжините на просъницата и отсъждаше: от всичките казани глупости има право само моят побратим министърът на здравето, по дяволите, край на тая дивотия, и слагаха край; после разговаряше с личните си помощници, като ги водеше ту насам, ту натам, хванал в едната ръка чиния, а в другата лъжица, и докато вървеше, ядеше и ги изпращаше на стълбата с досада: правете каквото искате, нали в края на краищата аз командувам тук; по дяволите, омръзна му да пита дали го обичат, или не го обичат; прерязваше тържествено ленти, появяваше се на обществени места и се излагаше на риск, нещо, което не беше правил и в най-спокойните си периоди, играеше нескончаеми партии на домино с моя побратим генерал Родриго де Агилар и с моя побратим министъра на здравето, които се ползуваха с достатъчно доверие, за да го помолят за свободата на някой затворник или помилването на някой осъден на смърт, и бяха единствените, които се осмелиха да го помолят да приеме на специална аудиенция царицата на красотата от бедняшкия квартал, една невероятна хубавица от блатото на мизерията, което наричахме квартал на кучешките борби, защото всички кучета на квартала вече от много години се давеха на улицата без нито миг почивка; това беше една смъртно опасна крепост, където патрулите на националната гвардия не влизаха, защото ги събличаха голи и само с един замах задигаха от колите оригиналните им части, а заблудените клети магарета влизаха от единия край с краката си, а излизаха от другия като чувал с кокали, там ядат децата на богатите, господин генерал, опечени на огън, или ги продават на пазара, превърнати в луканки, можете ли да си представите; и тъй, за мое нещастие там се беше родила и там живееше Мануела Санчес, един невен в бунището, и невероятната й хубост е чудото на страната, господин генерал; той бе толкова заинтригуван от това откритие, че каза: ако всичко, което казвате, е истина, аз не само ще я приема, но и ще танцувам с нея първия валс, майка му стара, вестниците ще пишат за това, разпореди се той, тези щуротии се харесват много на бедняци