Избрани творби в два тома. Том втори

правеше вятър с бялата шапка, окъпан в пот, толкова отнесен от самия себе си, че тя се питаше дали наистина я вижда, или беше само едно странно привидение, беше го виждала да се клатушка посред бял ден, беше го виждала да смуче плодовите сокове, беше го виждала да клюма глава, заспал в плетеното кресло с чаша в ръка, когато медното бръмчене на бръмбарите в ушите сгъстяваше още повече здрача в салона, беше го виждала да хърка, внимавайте, ваше превъзходителство, казваше му тя и той се стряскаше в съня си и мърмореше: не, царице, не бях заспал, само си бях затворил очите, тъй казваше, без да си даде сметка, че тя е взела чашата от ръката му, за да не я изпусне, докато спи; така тя го беше залъгвала с хитрини до оня невероятен следобед, когато той дойде в къщата и задъхан я събуди с новината: днес ти нося най-големия подарък във вселената, чудо на небесата, което ще мине тази нощ в единайсет нула шест, за да го видиш ти, царице, само и само за да го видиш ти, и това нещо беше кометата. Този ден беше един от дните на нашите най-големи разочарования, защото вече от доста време се носеше мълва, подобна на много други, според която времето на живота му не е подчинено на човешкото време, а на циклите на кометата, че той бил заченат, за да я види веднъж, но нямало да я види втори път въпреки арогантните предсказания на неговите ласкатели, така че очаквахме единствената ноемврийска нощ на века, както някой чака рождената си дата, беше приготвена музика за забава, тържествени камбани, празнични фойерверки, които за първи път в продължение на цял един век щяха да избухнат не за негова прослава, а по повод очакваните единадесет метални удара в единадесет часа, които щяха да оповестят края на неговото време, и да приветствуват очакваното съдбоносно събитие, което самият той очакваше на терасата върху покрива в къщата на Мануела Санчес, седнал между нея и майка й, дишайки с усилие, за да не усетят, че сърцето му бие учестено под изцъкленото от лоши предзнаменования небе, а той за първи път поемаше нощното дихание на Мануела Санчес, напрежението на нейната атмосфера, нейния свеж въздух; откъм хоризонта долетяха съзаклятническите удари на барабаните, които пресрещаха бедствието, той чу далечни вопли, клокочещото като вулканична лава множество, коленичило от ужас пред едно явление извън обсега на неговата власт, което беше предшествувало и щеше да надживее неговата епоха, почувствува тежестта на времето, изпита за миг нещастието, че е смъртен, и тогава го видя; ето я, каза той, и действително беше тя, защото той я познаваше, беше я видял, когато прекосяваше друга посока на вселената, същата е, царице, по-стара от света, болезнената медуза от светлина колкото небето, която с всяка педя от своята траектория се връщаше към деня на своето рождение о един милион години, чуха шумоленето на ресни от станиол, видяха тъжното му лице, облените в сълзи очи, дирята от зеленикави кристалчета в разрошената му от космическите ветрове коса, която оставяше по света поток от сияйния прах на изгаснали звезди и разсъмвания, забавени от катранени луни и пепелища от кратерите на океани, съществували още преди да е съществувала земята; ето я, царице, промърмори той, гледай хубаво, че ще го видим отново след един век, и тя се прекръсти потресена, беше по-хубава от всякога под фосфоресциращия блясък на кометата; главата й бе заснежена от финия дъждец от звездни остатъци и небесни утайки и тогава именно се случи онова, майчице моя Бендисион Алварадо, Мануела Санчес съзря на небето бездната на вечността и опитвайки се да се улови за живота, протегна ръка към пространството и единствената опора, която срещна, бе нежеланата ръка с президентския пръстен, неговата топла и гладка ръка на граблива птица, която се беше варила на бавния огън на властта. Малцина се развълнуваха от библейското преминаване на светлинната медуза, която подплаши небесните елени и поръси страната с блестящия прах на звездните остатъци, тъй като дори и най-недоверчивите очаквахме чудовищната смърт, която трябваше да унищожи принципите на християнството и да сложи началото на третия завет, напразно очаквахме чак до разсъмване, тръгнахме си към къщи, изморени по-скоро от очакването, отколкото от безсънието, по следпразничните улици, където жените в ранни зори метяха небесната смет, останала от кометата, но дори тогава не можехме да се примирим с мисълта, че наистина нищо не се е случило; напротив, мислехме, че сме станали жертва на нова историческа измама, тъй като официалната преса обяви минаването на кометата като победа на режима над силите на злото; беше използуван случаят, за да се опровергаят всички предположения за странни болести, благодарение на непоколебимите прояви на жизненост на човека на властта — бяха подновени лозунгите, публикува се едно тържествено послание, в което той изразяваше моето единствено и върховно решение да остана на поста си в служба на родината дотогава, когато отново мине кометата, но в отговор на това чу музиката и ракетите, но те сякаш не се отнасяха за неговия режим, безстрастно чу виковете на множеството, струпано на площад Пласа де Армас с големи надписи: „Вечна слава на заслужилия, който трябва да живее, за да го разказва“; не го интересуваха неуспехите на правителството, упълномощи със своята власт дребни чиновници, измъчван от спомена за горещата ръка на Мануела Санчес в неговата ръка, мечтаеше отново да изживее оня щастлив миг, пък ако ще природата да промени посоката си и вселената се провали, толкова силно беше желанието му, че най-после помоли своите астрономи да измислят една пиротехническа комета, една внезапна светкавица, един огнен дракон, каквото и да е звездно изобретение, което да бъде достатъчно ужасяващо, та да предизвика у една красива жена виене на свят, което да трае една вечност, но единственото, което можаха да открият с изчисленията си, бе едно пълно слънчево затъмнение следващата сряда в четири часа след обяд, господин генерал, и той прие, съгласен съм; посред бял ден настана такава истинска нощ, че светнаха звездите, цветята повехнаха, скриха се кокошките и животните, които притежаваха най-добър инстинкт да предчувствуват, а през това време той дишаше в здрача диханието на Мануела Санчес, което ставаше нощно с повяхването на розата в ръката й, измамена от мрака, „ето ти го, царице — каза той, — ето го твоето затъмнение“, но Мануела Санчес не отговори, не докосна ръката му, не дишаше, изглеждаше толкова нереална, че той не можа да сдържи желанието си и протегна ръката си в мрака, за да докосне нейната, но не я намери, потърси я с върха на пръстите си на мястото, където беше стояла нейната миризма, но и там не я намери, продължи да я търси с двете си ръце из огромната къща, вървеше с отворени очи като сомнамбул в мрака, размахваше ръце, и се питаше наскърбен: къде си, Мануела Санчес, мое нещастие, търся те и не мога да те намеря в нещастната нощ на твоето затъмнение, къде е безмилостната ти ръка, къде е твоята роза, плуваше като водолаз, изгубен в непрогледните води на някой вир, около него се носеха праисторическите лангуси на галванометрите, раците от музикални часовници, гребците на твоите машини с лъжливи свойства, но го нямаше дори аромата на женско биле на твоя дъх и докато чезнеха сенките на ефимерната нощ — в душата му пламваше светликът на истината и той се почувствува по-стар от бога на предутринната дрезгавина, в шест часа сутринта в пустата къща, и се почувствува по-тъжен, по-самотен от всякога с вечната самота на този свят без тебе, кралице моя, загубена завинаги в мистерията на затъмнението, завинаги, завинаги, защото през останалите дълги години на своята власт той вече не срещна Мануела Санчес, падение мое, в лабиринта на къщата й, изчезнала в нощта на затъмнението, господин генерал; казаха му, че я видели на танци в Пуерто Рико, там, където нарязаха Елена, господин генерал, но не била тя, видели я на гуляя при нощното бдение край покойния Папа Монтеро, сумба, негоднико, румбаджия, но пак не била тя, видели я в Барловенто над мината, в кумбиамбата в Аракатака, с приятния ритъм на тамбо̀рата в Панама, но никоя от тях не била тя, вдън земя е потънала, но и тогава не се остави на смъртта не защото не беше достатъчно нещастен, за да умре, а защото знаеше, че е осъден безвъзвратно да не умре от любов, знаеше го от оня следобед в началото на своето владичество, когато отиде при една врачка, за да му предскаже в паница с вода линиите на съдбата, които не бяха изписани нито на дланта на ръката му, нито на картите, нито в утайката на кафето, нито в никое друго средство за врачуване, а само в онова огледало на гадателските води, където видя самия себе си, умрял от естествена смърт по време на сън в кабинета, който се намираше непосредствено до салона за аудиенции, видя се прострян на пода по корем, както бе прекарал всичките нощи на живота си след раждането си, с униформата от ленено платно без отличителни знаци, с гамаши, със златната шпора, с дясната ръка под главата вместо възглавница, на неопределена възраст между 107 и 232 години.