Избрани творби в два тома. Том втори

�иреща болка от хернията, нямаше друг шум в света, сам той беше отечеството; сложи трите резета и трите мандала, заключи трите ключалки в спалнята, изопна се седнал в портативния си клозет, изпика две капки, четири капки, седем горещи капки, тръшна се по корем на пода и веднага заспа, без да сънува; в три без четвърт се събуди, облян в пот, разтърсен от точното усещане, че докато спи, някой го наблюдава, някой, който има способността да се вмъква, без да маха мандалата; кой е тук? — попита той, нямаше никого, затвори очи и отново почувствува, че някой го гледа, изплашено отвори очи и тогава го видя, по дяволите, беше Мануела Санчес, която сновеше из стаята, без да отключва, защото влизаше и излизаше през стените, когато си иска, Мануела Санчес, дошла в неудобен за мене момент с муселинената си дреха и пламтящата роза в ръка и естествената миризма на божур в дъха й; кажи ми, че това бълнуване не е истина, молеше я той, кажи ми, че не си ти, кажи ми, че този дъх на смърт не е лекият мирис на божур от твоето дихание, но това беше тя, нейната роза, нейното топло дихание, което изпълваше с аромата си въздуха в спалнята като един натрапчив басов тон, по-мощен и по-древен от стенанието на морето, Мануела Санчес, падение мое, ти, която не беше изписана върху дланта на ръката ми, нямаше те в утайката на кафето ми, нито дори във водата в паниците на врачките, която предвещаваше смъртта ми, не поглъщай въздуха ми, не ми отнемай съня, не осквернявай мрака в тази стая, където жена никога не е влизала, нито някога щеше да влезе, угаси тази роза, стенеше той и в същото време пълзешком търсеше ключа за лампата, а вместо него намираше Мануела Санчес, лудост моя, защо трябва да те намеря, когато не съм те изгубил, ако искаш, отнеси къщата ми със себе си, цялото отечество заедно с неговия дракон, само ми разреши да запаля светлината, о, паяк на нощите ми, Мануела Санчес, хернийо моя, курвенска дъще, крещеше той, убеден, че светлината ще го отърве от магията, крещеше: да я изхвърлят, да остане без мен, да я хвърлят от скалите с котва на шията, та никой вече да не се измъчва от пламъка на нейната роза, вървеше по коридорите и крещеше до прегракване, в тъмното нагазваше в питите говежди тор и се питаше потресен какво става с този свят; наближава осем часът, а в този мошенически дом всички спят, ставайте, мръсници, крещеше той, някой запали лампата, в три часа свири утринната тръба, повториха сигнала в крепостта на пристанището, в гарнизона Сан Херонимо, във всички казарми в страната, разнесе се грохот от подплашени оръжия, от отварящи се рози, макар чедо падането на росата оставаха още два часа, от държанки сомнамбули, които тупаха килимите под звездите, отвиваха клетките на заспалите птици и сменяха увехналите цветя във вазите с цветя, откъснати снощи, сновяха насам-натам зидари, които издигаха спешно стени и заблуждаваха слънчогледите, като облепваха стъклата на прозорците със слънца от позлатена хартия, за да не се вижда, че на небето е все още нощ, в дома е неделя, 24-о число, а в морето беше април, перачите китайци дигаха врява и изхвърляха от креватите последните спящи, за да приберат чаршафите, слепи гадатели обещаваха любов там, където нямаше любов, безчестни търговци намираха кокошките да снасят понеделнишките яйца, когато вчерашните още си стояха в чекмеджетата на архива, и се чуваше глъчката на замаяната тълпа с давенията на псета посред правителствените заседания, свикани спешно, и в това време той, изненадан от неочаквания ден, си пробиваше път между дръзките ласкатели, които го обявяваха за разложител на утринта, повелител на времето и пазител на светлината, когато, най-сетне един офицер от главното командуване се осмели да го спре във вестибюла и застанал мирно пред него, му доложи, че е едва два и пет след полунощ, а друг глас доложи, че е три и пет след полунощ, господин генерал, и той го удари ожесточено по лицето с опакото на ръката си и издаде вой е всичката сила на уплашените си гърди, така че да го чуе целият свят: осем часът е, майка му стара, осем, казах, това е божа заповед. Като го видя, че влиза в къщата е предградията, Бендисион Алварадо попита: откъде идваш с това лице, приличаш на ухапан от отровен паяк, защо държиш ръката си на сърцето, каза тя, на той се свлече в плетеното кресло, без да й отговори, премести ръката си от сърцето и пак забрави за присъствието на майка си, но тя го мушна с четката, с която шареше авлигите, и учудено го попита дали наистина той се мисли за сърцето на Исус с тези посърнали очи и с тази ръка на гърдите и той скри ръката си разгневен, по дяволите, майко, тръшна вратата и излезе навън, взе да броди из къщата с ръце в джобовете, за да не се слагат сами там, където не им е мястото, гледаше дъжда през прозореца, гледаше как водата се стича по книжните звезди и луните от станиол, залепени по стъклата, та в три следобед да изглежда, че е осем вечерта, гледаше вкочанясалите от студ гвардейци в двора, гледаше тъмното море, дъжда на Мануела Санчес в твоя град без нея, ужасния тъжен салон, поставените наопаки върху масите столове, непоправимата самота в първите сенки на още една мимолетна събота, на още една нощ без нея, мамка му, поне да ми отнемеха спомена, че това най-много ме боли, въздъхна той и изпита срам от състоянието си, прекара ръка по тялото си, навсякъде освен там, където беше сърцето, най-после я сложи върху хернията, успокоена от дъжда, беше си същата, със същата форма, със същото тегло и все така го болеше, но още по-свирепо, сякаш държеше в ръката си собственото си сърце от жива плът, и едва тогава разбра нещо, което му бяха казвали много хора преди: сърцето е третият тестикул, господин генерал — дръпна се от прозореца, засуети се в приемната зала, изпълнена с нестихващо безпокойство на един вечен президент, със забита в душата му рибена кост, после се озова в заседателната зала на министерския съвет и както обикновено слушаше, без да разбира нищо, без да чука, измъчваше се от приспивния доклад за състоянието на финансите, изведнъж нещо стана във въздуха, министърът на финансите млъкна, останалите гледаха към него през процепите на напуканата от болка броня и той види себе си, безжизнен и самотен, в единия край на ореховата маса е разтреперано лице, защото го бяха видели на светло в това жалко състояние на пожизнен президент с ръка на гърдите, животът му изтля под ледената жар в изпитателния поглед на златар на мои побратим министъра на здравето, който сякаш го изучаваше отвътре, докато той въртеше верижката на златния си джобен часовник — внимание, каза някой, трябва да е било бодеж, но той вече бе сложил на ореховата маса втвърдената си от гняв ръка на сирена, възвърна си топлината; изстреля властно един откос от смъртоносни думи: ще ви се на вас да е бодеж, мръсници, продължавайте, и те продължиха, но говореха, без да се чуват, мислейки, че трябва да се е случило нещо сериозно, за да е толкова разгневен, шушукаха си, носеше се шепот, всички сочеха към него, гледайте, трябва да е много зле, за да се държи за гърдите, шевовете му се спукаха, мърмореха те, и тръгна мълвата как накарал да извикат министъра на здравето по спешност и как той го сварил с дясната ръка, сложена като агнешки крак на ореховата маса, и му заповядал: отрежи ми я, братко, окъпан в сълзи, унижен от тъжната си участ на президент, но министърът му отвърнал: не, генерал е, няма да я изпълня тази заповед, ако ще да ме разстреляте, така му казал, това е въпрос на справедливост, генерале, аз струвам по-малко от вашата ръка. Тази, както и много други версии за неговото състояние ставаха все по-натрапчиви, а той продължаваше да мери в оборите млякото, което носеха в казармите, и гледаше как се издига в небето посипаният с пепел вторник на Мануела Санчес, караше да изхвърлят прокажените от розовите храсти, за да не вмирисват розите на твоята роза, търсеше усамотение в къщата, за да не го чуе никой, когато ся тананика твоя първи валс на царица, за да не ме забравиш, тъй пееше той; потъваше в тинята на стаите на държанките, мъчейки се да намери облекчение за терзанието си, и за първи път през дългия си живот на бърз любовник стана необуздан, помайваше се в подробности, изтръгваше въздишки и от най-сдържаните жени, един път, два пъти, караше ги да се смеят от изненада в мрачината: как не ви е срам, генерале, на вашите години, но на него му беше пределно ясно, че волята да издържи е чиста измама, която той сам си налагаше, за да мине време, че всяка стъпка на самотата му, всеки дъх неумолимо го приближава към неизбежния зной в два часа след пладне, когато той щеше да отиде да проси вместо любовта на бога любовта на Мануела Санчес в двореца на бунището сред свирепото царство на твоя квартал на кучешките борби; отиде облечен в цивилни дрехи, без оръжие, с автомобил на обществения транспорт, който се изплъзна с грохот през изпаренията от застоял бензин на отпуснатия в пладнешката летаргия град, избягна азиатската врява на тесните търговски улички, видя огромното море на моята гибелна Мануела Санчес, с един самотен пеликан на хоризонта, видя разнебитените трамваи, които стигат до твоята къща, и заповяда да ги сменят с жълти трамваи с матови стъкла и кадифен трон за Мануела Санчес, видя запустелите плажове, където тя ходеше в неделя, и нареди да построят къщички за съблекални и да поставят знаме с различни цветове, според настроението на времето, и да заградят с