Избрани творби в два тома. Том втори

ят в друго бунище; и така в течение на много потайни нощи бяха изградили новия квартал на Мануела Санчес, за да го видиш от прозореца си на своя рожден ден, ето го пред теб, царице, да навършиш още много щастливи години, та да видим дали тези щедрости на властта ще смогнат да смекчат това твое любезно, но непреклонно, ваше превъзходителство, не се приближавай много, че майка ми стои тук с ключалката на моята чест; и той се давеше в мераците си, преглъщаше яростта си, отпиваше на бавни старчески глътки като милостиня сока от прясна гуанабана, която тя му приготвяше от милост, за да даде на жадния да пие, изтърпяваше ледения бодеж в слепоочието, за да не разберат недостатъците на възрастта му, за да не ме обикнеш от милост, след като съм изчерпал всички средства да ме обикнеш от любов, пренебрегвам я само когато съм с теб, защото нямам желание дори за това; агонизираше от копнеж да я докосне с диханието си, преди архангелът с човешки ръст да долети в къщата и удари камбаната за моя смъртен час; и той печелеше още една последна глътка, удължавайки визитата си, докато прибираше играчките в оригиналните им опаковки, за да не ги разяде и направи на прах солта от морето, само една минутка, царкиньо, и ставаше, за да си отиде чак до следващия ден, цял един живот, какво наказание, оставаше му един миг, за да хвърли последен поглед на неуловимата девица, която, щом долетеше архангелът, оставяше неподвижна с мъртвата роза на скута, а той си излизаше, измъкваше се с първия здрач, опитвайки се да скрие срама, който беше публично достояние и всички го коментираха на улицата, разпространяваше го една анонимна песен, която цялата страна знаеше освен него, дори папагалите пееха по дворовете: дръпнете се, жени, че иде генералът, сълзи зелени лее с ръка върху гърдите, я вижте как върви, едва властта си носи, заспал ги управлява, защото има рана, която не здравее; научиха песента папагалите бегълци, които много пъти чуваха как я пеят папагалите пленници, научиха я свраките и кукумявките и я понесоха на ята далеч отвъд границите на неговото безмерно печално царство и привечер под небосвода на отечеството се чуваше многогласият хор на хвъркатото множество, което пееше — ето иде генералът, от устата му лайна излизат, а от задника — закони, една безкрайна песен, към която всички, дори папагалите, прибавяха строфи, за да се подиграят на служителите от държавна сигурност, които се мъчеха да я заловят; военните патрули, въоръжени до зъби като на война, разбиваха дворните врати и разстрелваха папагалите като подривни елементи до тарабите, хвърляха на кучетата цели купища живи папагалчета, обявиха обсадно положение, мъчейки се да изкоренят вражеската песен, та никой да не узнае това, което всички знаеха: че той е този, който привечер се промъква тайно като беглец през задния вход на президентския дворец, пресича кухните и изчезва през изпарението от говеждия тор пред частните си покои, чак до четири часа на следващия ден, кралице, до същия час на всеки следващ ден, когато пристигаше в къщата на Мануела Санчес, натоварен с толкова необикновени подаръци, че бяха принудени да заемат съседните къщи и да съборят междинни стени, за да имат къде да слагат подаръците, така че първоначалният салон бе превърнат в грамаден и мрачен склад, където имаше безброй часовници от всички епохи, всякакъв вид грамофони — от най-примитивните, с цилиндър, до тези с огледална мембрана, многобройни шевни машини — ръчни, крачни и моторни, спални, пълни с галванометри, хомеопатични аптечки, музикални кутии, апарати за оптически измами, витрини със спиртосани пеперуди, азиатски хербарии, лаборатории по физиотерапия и телесно възпитание, машини по астрономия, ортопедия и естествени науки, и безброй кукли със скрити механизми, които притежаваха човешки качества, запечатани стаи, в които не влизаше никой, дори за метене, защото нещата си стояха там, където бяха оставени, когато ги донесяха, никой не се интересуваше от тях, а най-малко Мануела Санчес, защото тя не искаше да знае нищо за живота след онази черна събота, в която имах нещастието да бъда избрана за царица, след онзи следобед животът за мен свърши; бившите й кандидати умряха един след друг, покосени от неизлечими колапси и невероятни болести, приятелките й изчезнаха безследно, нея я пренесоха, без да се помръдне от къщата си, в един чужд квартал, остана сама, следена и за най-дребните й намерения, пленница на една клопка на съдбата, в която нямаше смелост нито да каже „не“, нито имаше необходимата смелост да каже „да“ на един неприятен кандидат, който я преследваше с любов, равна на изгнание, и я гледаше с някакво почтително вцепенение, докато си правеше вятър с бялата шапка, окъпан в пот, толкова отнесен от самия себе си, че тя се питаше дали наистина я вижда, или беше само едно странно привидение, беше го виждала да се клатушка посред бял ден, беше го виждала да смуче плодовите сокове, беше го виждала да клюма глава, заспал в плетеното кресло с чаша в ръка, когато медното бръмчене на бръмбарите в ушите сгъстяваше още повече здрача в салона, беше го виждала да хърка, внимавайте, ваше превъзходителство, казваше му тя и той се стряскаше в съня си и мърмореше: не, царице, не бях заспал, само си бях затворил очите, тъй казваше, без да си даде сметка, че тя е взела чашата от ръката му, за да не я изпусне, докато спи; така тя го беше залъгвала с хитрини до оня невероятен следобед, когато той дойде в къщата и задъхан я събуди с новината: днес ти нося най-големия подарък във вселената, чудо на небесата, което ще мине тази нощ в единайсет нула шест, за да го видиш ти, царице, само и само за да го видиш ти, и това нещо беше кометата. Този ден беше един от дните на нашите най-големи разочарования, защото вече от доста време се носеше мълва, подобна на много други, според която времето на живота му не е подчинено на човешкото време, а на циклите на кометата, че той бил заченат, за да я види веднъж, но нямало да я види втори път въпреки арогантните предсказания на неговите ласкатели, така че очаквахме единствената ноемврийска нощ на века, както някой чака рождената си дата, беше приготвена музика за забава, тържествени камбани, празнични фойерверки, които за първи път в продължение на цял един век щяха да избухнат не за негова прослава, а по повод очакваните единадесет метални удара в единадесет часа, които щяха да оповестят края на неговото време, и да приветствуват очакваното съдбоносно събитие, което самият той очакваше на терасата върху покрива в къщата на Мануела Санчес, седнал между нея и майка й, дишайки с усилие, за да не усетят, че сърцето му бие учестено под изцъкленото от лоши предзнаменования небе, а той за първи път поемаше нощното дихание на Мануела Санчес, напрежението на нейната атмосфера, нейния свеж въздух; откъм хоризонта долетяха съзаклятническите удари на барабаните, които пресрещаха бедствието, той чу далечни вопли, клокочещото като вулканична лава множество, коленичило от ужас пред едно явление извън обсега на неговата власт, което беше предшествувало и щеше да надживее неговата епоха, почувствува тежестта на времето, изпита за миг нещастието, че е смъртен, и тогава го видя; ето я, каза той, и действително беше тя, защото той я познаваше, беше я видял, когато прекосяваше друга посока на вселената, същата е, царице, по-стара от света, болезнената медуза от светлина колкото небето, която с всяка педя от своята траектория се връщаше към деня на своето рождение о един милион години, чуха шумоленето на ресни от станиол, видяха тъжното му лице, облените в сълзи очи, дирята от зеленикави кристалчета в разрошената му от космическите ветрове коса, която оставяше по света поток от сияйния прах на изгаснали звезди и разсъмвания, забавени от катранени луни и пепелища от кратерите на океани, съществували още преди да е съществувала земята; ето я, царице, промърмори той, гледай хубаво, че ще го видим отново след един век, и тя се прекръсти потресена, беше по-хубава от всякога под фосфоресциращия блясък на кометата; главата й бе заснежена от финия дъждец от звездни остатъци и небесни утайки и тогава именно се случи онова, майчице моя Бендисион Алварадо, Мануела Санчес съзря на небето бездната на вечността и опитвайки се да се улови за живота, протегна ръка към пространството и единствената опора, която срещна, бе нежеланата ръка с президентския пръстен, неговата топла и гладка ръка на граблива птица, която се беше варила на бавния огън на властта. Малцина се развълнуваха от библейското преминаване на светлинната медуза, която подплаши небесните елени и поръси страната с блестящия прах на звездните остатъци, тъй като дори и най-недоверчивите очаквахме чудовищната смърт, която трябваше да унищожи принципите на християнството и да сложи началото на третия завет, напразно очаквахме чак до разсъмване, тръгнахме си към къщи, изморени по-скоро от очакването, отколкото от безсънието, по следпразничните улици, където жените в ранни зори метяха небесната смет, останала от кометата, но дори тогава не можехме да се примирим с мисълта, че наистина нищо не се е случило; напротив, мислехме, че сме станали жертва на нова историческа измама, тъй като официалната преса обяви минаването на кометата като победа на режима над силите на злото; беше използуван случаят, за да се опровергаят всички предположения за стран�