Избрани творби в два тома. Том втори

те. Макар че през нощта след приема, докато играеха домино с генерал Родриго де Агилар, той сподели с известна горчивина, че царицата на бедните не си струвала дори труда да се танцува с нея и че била толкова обикновена, колкото много такива квартални Мануели Санчес, с роклята си на нимфа с муселинени волани, позлатена корона с изкуствени украшения и една роза в ръката; и под надзора на една майка, която я пазела, като че ли е от злато, а той й дал всичко, каквото поискала, и то не било малко — електричество и течаща вода за нейния квартал на кучешките борби, но отбеляза, че за последен път приема някого с молба, по дяволите, няма да разговарям повече с бедняци, каза той и тръшна вратата след себе си, преди да е свършил партията домино, излезе навън, чу металните удари на часовника в осем, сложи кюспе на кравите в оборите, нареди да качат горе говеждия тор, направи оглед на цялата къща, като в същото време ядеше от чинията, която носеше в ръцете си, ядеше задушено месо с фасул, ориз и пържени банани; преброи часовите от входната порта до спалните, всичките, четиринадесет на брой, бяха налице и по местата си, в предния двор свари останалата част от личната си гвардия да играе домино в караулното; видя, че сред розовите храсти лежат прокажените, по стълбата — парализираните; часът беше девет, остави на един прозорец чинията с недовършеното ядене и се озова сред лепкавия въздух в бараките на държанките, които спяха по три в легло заедно със своите седмачета, възседна една купчина, миришеща на вчерашна яхния, направи си място между две глави, шест крака и три ръце, без дори да се запита дали някога щеше да разбере коя каква беше или коя в края на краищата беше утолила жаждата му, без да се събужда, без той да й се присъни, или чий беше оня глас, който сънливо промърмори от другото легло: не бързайте толкова, господин генерал, ще изплашите децата; върна се отново вътре в двореца, провери райберите на двадесет и трите прозореца, запали купчините говежди тор и докато стигне от вестибюла до частните си покои, на всеки пет метра долавяше миризмата на дима, която му напомни за едно невероятно детство, което може би беше неговото и за което си спомняше само когато започваше димът, после веднага го забравяше завинаги, върна се по обратния път, за да изгаси всички лампи от спалните до вестибюла и да покрие с парцали от ленено платно клетките с птици, като преди това ги преброи — четирийсет и осем; още веднъж обходи цялата къща с лампа в ръка, видя се в огледалата — четиринадесет генерали, които вървяха един след друг със запалена лампа; часът беше десет, всичко е наред, върна се в спалните помещения на президентската гвардия, загаси светлината, лека нощ, господа, претърси канцелариите на партера, преддверията, нужниците, надникна зад завесите, под масите, нямаше никого, измъкна връзката с ключове, които можеше да познае един по един само с пипане, заключи канцелариите, качи се на първия етаж и прегледа стаите една по една, заключи вратите с ключ, измъкна бурканчето с пчелен мед от скривалището зад една картина и взе обичайните две лъжици мед преди лягане, помисли за майка си, Бендисион Алварадо, която вече спеше в къщата в предградията, потънала в дълбок сън и сред маточината и ригана, с ръка на бледа птицепродавачка, която боядисва с водни бои авлиги, а сега лежи на хълбока си като умряла, желая ти лека нощ, майко, каза той, лека нощ, синко, отговори му сияещата Бендисион Алварадо от къщата в предградията; после той окачи на куката пред спалнята си лампата, която оставяше да виси пред вратата, докато спеше, с категоричната заповед да не я загасят никога, защото в случай на нужда щеше да избяга на тази светлина; удари единайсет, когато той прегледа за последен път къщата, на тъмно — да не би някой да се е вмъкнал, мислейки го за заспал, — като оставяше след себе си диря от звезден прах, която златната му шпора пръскаше при последователните мигновени святкания на зеления поток светлина, изпращан от въртящия се рефлектор на фара; между две мигновени пламвания на светлината той зърна един прокажен, който бродеше заспал, без посока, препречи му пътя, поведе го през сянката, без да го докосва, като осветяваше пътя му със светлината на собственото си безсъние, настани го сред розовите храсти, после отново преброи постовете в мрака, върна се в спалнята и като минаваше край прозорците, видя през всеки от тях едно и също море, априлското Карибско море, видя го двайсет и три пъти, без да се спира, и всеки път беше еднакво, каквото е обикновено през април, като позлатено блато; чу как удари дванайсет часът с последния удар на камбаните на катедралата, усети спазмите и ужасната тънка свиреща болка от хернията, нямаше друг шум в света, сам той беше отечеството; сложи трите резета и трите мандала, заключи трите ключалки в спалнята, изопна се седнал в портативния си клозет, изпика две капки, четири капки, седем горещи капки, тръшна се по корем на пода и веднага заспа, без да сънува; в три без четвърт се събуди, облян в пот, разтърсен от точното усещане, че докато спи, някой го наблюдава, някой, който има способността да се вмъква, без да маха мандалата; кой е тук? — попита той, нямаше никого, затвори очи и отново почувствува, че някой го гледа, изплашено отвори очи и тогава го видя, по дяволите, беше Мануела Санчес, която сновеше из стаята, без да отключва, защото влизаше и излизаше през стените, когато си иска, Мануела Санчес, дошла в неудобен за мене момент с муселинената си дреха и пламтящата роза в ръка и естествената миризма на божур в дъха й; кажи ми, че това бълнуване не е истина, молеше я той, кажи ми, че не си ти, кажи ми, че този дъх на смърт не е лекият мирис на божур от твоето дихание, но това беше тя, нейната роза, нейното топло дихание, което изпълваше с аромата си въздуха в спалнята като един натрапчив басов тон, по-мощен и по-древен от стенанието на морето, Мануела Санчес, падение мое, ти, която не беше изписана върху дланта на ръката ми, нямаше те в утайката на кафето ми, нито дори във водата в паниците на врачките, която предвещаваше смъртта ми, не поглъщай въздуха ми, не ми отнемай съня, не осквернявай мрака в тази стая, където жена никога не е влизала, нито някога щеше да влезе, угаси тази роза, стенеше той и в същото време пълзешком търсеше ключа за лампата, а вместо него намираше Мануела Санчес, лудост моя, защо трябва да те намеря, когато не съм те изгубил, ако искаш, отнеси къщата ми със себе си, цялото отечество заедно с неговия дракон, само ми разреши да запаля светлината, о, паяк на нощите ми, Мануела Санчес, хернийо моя, курвенска дъще, крещеше той, убеден, че светлината ще го отърве от магията, крещеше: да я изхвърлят, да остане без мен, да я хвърлят от скалите с котва на шията, та никой вече да не се измъчва от пламъка на нейната роза, вървеше по коридорите и крещеше до прегракване, в тъмното нагазваше в питите говежди тор и се питаше потресен какво става с този свят; наближава осем часът, а в този мошенически дом всички спят, ставайте, мръсници, крещеше той, някой запали лампата, в три часа свири утринната тръба, повториха сигнала в крепостта на пристанището, в гарнизона Сан Херонимо, във всички казарми в страната, разнесе се грохот от подплашени оръжия, от отварящи се рози, макар чедо падането на росата оставаха още два часа, от държанки сомнамбули, които тупаха килимите под звездите, отвиваха клетките на заспалите птици и сменяха увехналите цветя във вазите с цветя, откъснати снощи, сновяха насам-натам зидари, които издигаха спешно стени и заблуждаваха слънчогледите, като облепваха стъклата на прозорците със слънца от позлатена хартия, за да не се вижда, че на небето е все още нощ, в дома е неделя, 24-о число, а в морето беше април, перачите китайци дигаха врява и изхвърляха от креватите последните спящи, за да приберат чаршафите, слепи гадатели обещаваха любов там, където нямаше любов, безчестни търговци намираха кокошките да снасят понеделнишките яйца, когато вчерашните още си стояха в чекмеджетата на архива, и се чуваше глъчката на замаяната тълпа с давенията на псета посред правителствените заседания, свикани спешно, и в това време той, изненадан от неочаквания ден, си пробиваше път между дръзките ласкатели, които го обявяваха за разложител на утринта, повелител на времето и пазител на светлината, когато, най-сетне един офицер от главното командуване се осмели да го спре във вестибюла и застанал мирно пред него, му доложи, че е едва два и пет след полунощ, а друг глас доложи, че е три и пет след полунощ, господин генерал, и той го удари ожесточено по лицето с опакото на ръката си и издаде вой е всичката сила на уплашените си гърди, така че да го чуе целият свят: осем часът е, майка му стара, осем, казах, това е божа заповед. Като го видя, че влиза в къщата е предградията, Бендисион Алварадо попита: откъде идваш с това лице, приличаш на ухапан от отровен паяк, защо държиш ръката си на сърцето, каза тя, на той се свлече в плетеното кресло, без да й отговори, премести ръката си от сърцето и пак забрави за присъствието на майка си, но тя го мушна с четката, с която шареше авлигите, и учудено го попита дали наистина той се мисли за сърцето на Исус с тези посърнали очи и с тази ръка на гърдите и той скри ръката си разгневен, по дяволите, майко, тръшна вратата и излезе навън, взе да броди из къщата с ръце в джобовете, за да не се слагат сами там, к