Избрани творби в два тома. Том втори

�зо прибрана на тила с гребен, обувките й скъсани, но и така беше най-красивата и най-горда жена на земята с пламтящата роза в ръка, видението беше толкова ослепително, че той едва се овладя да се поклони, когато тя го поздрави с високо изправена глава — господ да ви пази, ваше превъзходителство, и седна на дивана срещу него, където не можеше да стигне до нея смрадливият му дъх; тогава се осмелих да го погледна в лицето за първи път, като въртях с два пръста пламтящата роза, за да не забележи ужаса ми, взрях се изпитателно и без милост в устата на прилеп, в немите очи, които ме гледаха като от дъното на някакъв вир, в голобрадата му кожа, омесена от буци пръст е мазнина от жлъч, която беше още по-изопната и напрегната на дясната ръка, където носеше пръстена с президентския печат, а сега лежеше безжизнено отпусната върху коляното му, в дрехата му от рехав лен, в която сякаш нямаше никого, с огромните си обувки на мъртвец, с невидимите си мисли и скрита власт таи беше най-старият старец на света, най-страшният, най-ненавижданият и най-малко съжаляваният в отечеството, правеше си вятър с надзирателската шапка, която носеше, потънал в мълчаливо съзерцание от отсрещния бряг, господи, какъв тъжен човек, помислих си изплашена; и го запита без състрадание: с какво мога да ви услужа, ваше превъзходителство? Отговори и с тържествен вид: дойдох само да ви помоля за една услуга, ваше височество, да ми позволите да ви посещавам. Посещаваше я безутешно месеци наред, всеки ден в мъртвите часове на следобедната почивка, в които обикновено ходеше при майка си, за да си мислят органите на сигурността, че той ходи в къщата в предградията, защото само той не знаеше това, което всички знаеха; че стрелците на генерал Родриго де Агилар го пазят, стаени на терасите, преобръщат наопаки трафика, пропъждат с приклади хората от улиците, по които щеше да мине той, забраняват движението по тях от два до пет, за да изглеждат пусти, и имат заповед да стрелят, ако някой се помъчи да надникне от балконите, но и най-малко любопитните успяваха да издебнат прокрадващата се лимузина на президента, боядисана като автомобилите на обществения транспорт, в която седеше старецът, предрешен в цивилни дрехи, с костюм от невинно ленено платно: виждаха сирашки бледото лице на човек, който много пъти е виждал изгрева, на човек, който е плакал скришом, на когото не му пука какво мислят за ръката, сложена на гърдите; архаично замислено животно, което оставя след себе си диря от илюзии, от сорта на гледайте го как се влачи, душата му не издържа неподвижния като стъкло зной в забранените улици и предположенията за неговите странни болести станаха така многобройни и вдигнаха толкова шум, че най-после всички се сблъскаха с истината, че той не ходи в къщата на майка си, а в сумрачния салон, в скрития свят на Мануела Санчес под безпощадния контрол на майката, която плетеше неуморно, защото той купуваше за нея хитроумните машини, нещо, което дълбоко натъжаваше Бендисион Алварадо;; мъчеше се да я прелъсти с мистерията на магнетичните игли, красивите януарски снежни бури, затворени в преспапието от кварц, астрономически и аптекарски апарати, пирографи, манометри, метрономи и жироскопи, които той непрекъснато купуваше от всеки, който пожелаеше да му ги продаде, въпреки протестите на майка си, въпреки собственото си желязно скъперничество, и само заради щастието да им се наслаждава заедно с Мануела Санчес, доближаваше до ухото й патриотичната раковина, от чиято вътрешност не се чуваше диханието на морето, а военни маршове, които възхваляваха неговия режим, доближаваше до термометрите пламъка на кибритената клечка — за да видиш как слиза и се качва напрегнатият живак на мисълта ми; гледаше съсредоточено Мануела Санчес, без да иска нищо от нея, без да изразява пред нея намеренията си, а мълчаливо я смайваше с безумните си дарове, мъчейки се да й каже чрез тях това, което не беше способен да изрази с думи, защото той умееше да изразява най-съкровените си желания само с видимите символи на своята неограничена власт, както например на рождения ден на Мануела Санчес, когато я помоли да отвори прозореца и тя го отвори и се вкамени от ужас: когато видях какво бе направил от моя беден квартал на кучешките борби, видях белите дървени къщи с прозорци с пердета от тензух, тераси с цветя, сини поляни с фонтани с въртяща се вода, пауни, ледения пропъждащ насекомите вятър — една позорна имитация на старите резиденции на офицерите от окупационната армия, иззидани тихо през нощта, бяха унищожени кучетата и изхвърлени старите обитатели от къщите им, защото нямали право да бъдат съседи на една царица, и ги бяха изпратили да гният в друго бунище; и така в течение на много потайни нощи бяха изградили новия квартал на Мануела Санчес, за да го видиш от прозореца си на своя рожден ден, ето го пред теб, царице, да навършиш още много щастливи години, та да видим дали тези щедрости на властта ще смогнат да смекчат това твое любезно, но непреклонно, ваше превъзходителство, не се приближавай много, че майка ми стои тук с ключалката на моята чест; и той се давеше в мераците си, преглъщаше яростта си, отпиваше на бавни старчески глътки като милостиня сока от прясна гуанабана, която тя му приготвяше от милост, за да даде на жадния да пие, изтърпяваше ледения бодеж в слепоочието, за да не разберат недостатъците на възрастта му, за да не ме обикнеш от милост, след като съм изчерпал всички средства да ме обикнеш от любов, пренебрегвам я само когато съм с теб, защото нямам желание дори за това; агонизираше от копнеж да я докосне с диханието си, преди архангелът с човешки ръст да долети в къщата и удари камбаната за моя смъртен час; и той печелеше още една последна глътка, удължавайки визитата си, докато прибираше играчките в оригиналните им опаковки, за да не ги разяде и направи на прах солта от морето, само една минутка, царкиньо, и ставаше, за да си отиде чак до следващия ден, цял един живот, какво наказание, оставаше му един миг, за да хвърли последен поглед на неуловимата девица, която, щом долетеше архангелът, оставяше неподвижна с мъртвата роза на скута, а той си излизаше, измъкваше се с първия здрач, опитвайки се да скрие срама, който беше публично достояние и всички го коментираха на улицата, разпространяваше го една анонимна песен, която цялата страна знаеше освен него, дори папагалите пееха по дворовете: дръпнете се, жени, че иде генералът, сълзи зелени лее с ръка върху гърдите, я вижте как върви, едва властта си носи, заспал ги управлява, защото има рана, която не здравее; научиха песента папагалите бегълци, които много пъти чуваха как я пеят папагалите пленници, научиха я свраките и кукумявките и я понесоха на ята далеч отвъд границите на неговото безмерно печално царство и привечер под небосвода на отечеството се чуваше многогласият хор на хвъркатото множество, което пееше — ето иде генералът, от устата му лайна излизат, а от задника — закони, една безкрайна песен, към която всички, дори папагалите, прибавяха строфи, за да се подиграят на служителите от държавна сигурност, които се мъчеха да я заловят; военните патрули, въоръжени до зъби като на война, разбиваха дворните врати и разстрелваха папагалите като подривни елементи до тарабите, хвърляха на кучетата цели купища живи папагалчета, обявиха обсадно положение, мъчейки се да изкоренят вражеската песен, та никой да не узнае това, което всички знаеха: че той е този, който привечер се промъква тайно като беглец през задния вход на президентския дворец, пресича кухните и изчезва през изпарението от говеждия тор пред частните си покои, чак до четири часа на следващия ден, кралице, до същия час на всеки следващ ден, когато пристигаше в къщата на Мануела Санчес, натоварен с толкова необикновени подаръци, че бяха принудени да заемат съседните къщи и да съборят междинни стени, за да имат къде да слагат подаръците, така че първоначалният салон бе превърнат в грамаден и мрачен склад, където имаше безброй часовници от всички епохи, всякакъв вид грамофони — от най-примитивните, с цилиндър, до тези с огледална мембрана, многобройни шевни машини — ръчни, крачни и моторни, спални, пълни с галванометри, хомеопатични аптечки, музикални кутии, апарати за оптически измами, витрини със спиртосани пеперуди, азиатски хербарии, лаборатории по физиотерапия и телесно възпитание, машини по астрономия, ортопедия и естествени науки, и безброй кукли със скрити механизми, които притежаваха човешки качества, запечатани стаи, в които не влизаше никой, дори за метене, защото нещата си стояха там, където бяха оставени, когато ги донесяха, никой не се интересуваше от тях, а най-малко Мануела Санчес, защото тя не искаше да знае нищо за живота след онази черна събота, в която имах нещастието да бъда избрана за царица, след онзи следобед животът за мен свърши; бившите й кандидати умряха един след друг, покосени от неизлечими колапси и невероятни болести, приятелките й изчезнаха безследно, нея я пренесоха, без да се помръдне от къщата си, в един чужд квартал, остана сама, следена и за най-дребните й намерения, пленница на една клопка на съдбата, в която нямаше смелост нито да каже „не“, нито имаше необходимата смелост да каже „да“ на един неприятен кандидат, който я преследваше с любов, равна на изгнание, и я гледаше с някакво почтително вцепенение, докато си