Избрани творби в два тома. Том втори

� слушаше и я хвърляше в отчаяние с вълшебната си формула: успокой се, мамо, тези хора ме обичат. Бендисион Алварадо щеше да живее така дълги години и да окайва бедността, да хока слугините заради сметките от пазара и дори щеше да прескочи някой и друг обяд, за да направи икономия, и никой нямаше да се осмели да й открие, че тя е една от най-богатите жени в света, че той записва на нейно име всичките печалби, които трупа от държавните сделки; че тя е не само собственица на необятни земи и безброй глави добитък, но и на местните трамваи, на пощата и на телеграфа, на водите в страната, тъй че всеки кораб, който прекосява притоците на Амазонка или териториалните води, трябва да й плати такса, нещо, което тя не узна до края на живота си, тъй както много години не узна, че синът й не е толкова безпомощен, колкото тя предполагаше, когато той идваше в къщата в покрайнините, захласнат по чудесните играчки на старостта; защото освен личния данък, който получаваше за всяка глава добитък, отглеждан в страната, освен заплащането на услугите, които правеше, и користните подаръци, които му изпращаха неговите привърженици, бе измислил и доста отдавна използуваше една безпогрешна система, посредством която печелеше от лотарията. Това бяха годините след мнимата му смърт, епохата на шума, господине, която не се нарича така заради подземния грохот, усетен в цялата страна през нощта срещу великомъченик свети Ираклий, за който никога не се намери сигурно обяснение, а поради непрекъснатия шум, който се вдигаше от новозапочнатите обекти, обявявани още от основите си за най-големи в света, макар че никога не се довършваха; това бяха спокойни времена, когато свикваше заседанията на министерския съвет по време на обедната си почивка в къщата в предградията, излягаше се в хамака под благоуханните клони на тамариндите, правеше си вятър с шапката и слушаше със затворени очи докторите с развързани езици и засукани с лепило мустаци, които седяха около хамака и разискваха, пребледнели от горещината в сукнените си сюртуци с целулоидни яки, цивилните министри, които страшно ненавиждаше, но ги беше назначил отново, защото му отърваше, слушаше ги как обсъждат държавните работи сред врявата на петлите, които търчаха след кокошките в двора, и непрекъснатото цвърчене на щурците и безсънния грамофон у съседите, който свиреше песента „Сузана, ела, Сузана“, и изведнъж млъкваха, наставаше тишина, защото генералът беше заспал, но той изръмжаваше, без да отваря очи и без да спира хъркането — не спя, ахмаци, продължавайте, и те продължаваха, докато най-после той с клатушкане се измъкваше от паяжините на просъницата и отсъждаше: от всичките казани глупости има право само моят побратим министърът на здравето, по дяволите, край на тая дивотия, и слагаха край; после разговаряше с личните си помощници, като ги водеше ту насам, ту натам, хванал в едната ръка чиния, а в другата лъжица, и докато вървеше, ядеше и ги изпращаше на стълбата с досада: правете каквото искате, нали в края на краищата аз командувам тук; по дяволите, омръзна му да пита дали го обичат, или не го обичат; прерязваше тържествено ленти, появяваше се на обществени места и се излагаше на риск, нещо, което не беше правил и в най-спокойните си периоди, играеше нескончаеми партии на домино с моя побратим генерал Родриго де Агилар и с моя побратим министъра на здравето, които се ползуваха с достатъчно доверие, за да го помолят за свободата на някой затворник или помилването на някой осъден на смърт, и бяха единствените, които се осмелиха да го помолят да приеме на специална аудиенция царицата на красотата от бедняшкия квартал, една невероятна хубавица от блатото на мизерията, което наричахме квартал на кучешките борби, защото всички кучета на квартала вече от много години се давеха на улицата без нито миг почивка; това беше една смъртно опасна крепост, където патрулите на националната гвардия не влизаха, защото ги събличаха голи и само с един замах задигаха от колите оригиналните им части, а заблудените клети магарета влизаха от единия край с краката си, а излизаха от другия като чувал с кокали, там ядат децата на богатите, господин генерал, опечени на огън, или ги продават на пазара, превърнати в луканки, можете ли да си представите; и тъй, за мое нещастие там се беше родила и там живееше Мануела Санчес, един невен в бунището, и невероятната й хубост е чудото на страната, господин генерал; той бе толкова заинтригуван от това откритие, че каза: ако всичко, което казвате, е истина, аз не само ще я приема, но и ще танцувам с нея първия валс, майка му стара, вестниците ще пишат за това, разпореди се той, тези щуротии се харесват много на бедняците. Макар че през нощта след приема, докато играеха домино с генерал Родриго де Агилар, той сподели с известна горчивина, че царицата на бедните не си струвала дори труда да се танцува с нея и че била толкова обикновена, колкото много такива квартални Мануели Санчес, с роклята си на нимфа с муселинени волани, позлатена корона с изкуствени украшения и една роза в ръката; и под надзора на една майка, която я пазела, като че ли е от злато, а той й дал всичко, каквото поискала, и то не било малко — електричество и течаща вода за нейния квартал на кучешките борби, но отбеляза, че за последен път приема някого с молба, по дяволите, няма да разговарям повече с бедняци, каза той и тръшна вратата след себе си, преди да е свършил партията домино, излезе навън, чу металните удари на часовника в осем, сложи кюспе на кравите в оборите, нареди да качат горе говеждия тор, направи оглед на цялата къща, като в същото време ядеше от чинията, която носеше в ръцете си, ядеше задушено месо с фасул, ориз и пържени банани; преброи часовите от входната порта до спалните, всичките, четиринадесет на брой, бяха налице и по местата си, в предния двор свари останалата част от личната си гвардия да играе домино в караулното; видя, че сред розовите храсти лежат прокажените, по стълбата — парализираните; часът беше девет, остави на един прозорец чинията с недовършеното ядене и се озова сред лепкавия въздух в бараките на държанките, които спяха по три в легло заедно със своите седмачета, възседна една купчина, миришеща на вчерашна яхния, направи си място между две глави, шест крака и три ръце, без дори да се запита дали някога щеше да разбере коя каква беше или коя в края на краищата беше утолила жаждата му, без да се събужда, без той да й се присъни, или чий беше оня глас, който сънливо промърмори от другото легло: не бързайте толкова, господин генерал, ще изплашите децата; върна се отново вътре в двореца, провери райберите на двадесет и трите прозореца, запали купчините говежди тор и докато стигне от вестибюла до частните си покои, на всеки пет метра долавяше миризмата на дима, която му напомни за едно невероятно детство, което може би беше неговото и за което си спомняше само когато започваше димът, после веднага го забравяше завинаги, върна се по обратния път, за да изгаси всички лампи от спалните до вестибюла и да покрие с парцали от ленено платно клетките с птици, като преди това ги преброи — четирийсет и осем; още веднъж обходи цялата къща с лампа в ръка, видя се в огледалата — четиринадесет генерали, които вървяха един след друг със запалена лампа; часът беше десет, всичко е наред, върна се в спалните помещения на президентската гвардия, загаси светлината, лека нощ, господа, претърси канцелариите на партера, преддверията, нужниците, надникна зад завесите, под масите, нямаше никого, измъкна връзката с ключове, които можеше да познае един по един само с пипане, заключи канцелариите, качи се на първия етаж и прегледа стаите една по една, заключи вратите с ключ, измъкна бурканчето с пчелен мед от скривалището зад една картина и взе обичайните две лъжици мед преди лягане, помисли за майка си, Бендисион Алварадо, която вече спеше в къщата в предградията, потънала в дълбок сън и сред маточината и ригана, с ръка на бледа птицепродавачка, която боядисва с водни бои авлиги, а сега лежи на хълбока си като умряла, желая ти лека нощ, майко, каза той, лека нощ, синко, отговори му сияещата Бендисион Алварадо от къщата в предградията; после той окачи на куката пред спалнята си лампата, която оставяше да виси пред вратата, докато спеше, с категоричната заповед да не я загасят никога, защото в случай на нужда щеше да избяга на тази светлина; удари единайсет, когато той прегледа за последен път къщата, на тъмно — да не би някой да се е вмъкнал, мислейки го за заспал, — като оставяше след себе си диря от звезден прах, която златната му шпора пръскаше при последователните мигновени святкания на зеления поток светлина, изпращан от въртящия се рефлектор на фара; между две мигновени пламвания на светлината той зърна един прокажен, който бродеше заспал, без посока, препречи му пътя, поведе го през сянката, без да го докосва, като осветяваше пътя му със светлината на собственото си безсъние, настани го сред розовите храсти, после отново преброи постовете в мрака, върна се в спалнята и като минаваше край прозорците, видя през всеки от тях едно и също море, априлското Карибско море, видя го двайсет и три пъти, без да се спира, и всеки път беше еднакво, каквото е обикновено през април, като позлатено блато; чу как удари дванайсет часът с последния удар на камбаните на катедралата, усети спазмите и ужасната тънка с�