Избрани творби в два тома. Том втори

желязна мрежа един отделен плаж за Мануела Санчес, видя вилите с мраморни тераси и замислени морави, принадлежащи на четиринадесетте фамилии, които той бе направил богати с щедростта си, видя една по-голяма вила, която имаше въртящи се фонтани и витражи на балконите, там искам да те видя да живееш за мен, и вилата бе експроприирана насила, тъй решаваше той съдбата на света, сънувайки с отворени очи, седнал на задната седалка на раздрънканата кола, докато престана да се усеща морският бриз и градът свърши, и през отворените прозорци се вмъкна дяволската патърдия на твоя квартал на кучешки давения, където се озова, не можа да повярва на очите си и си помисли: майчице моя, Бендисион Алварадо, виж докъде стигнах без теб, помогни ми, но сред врявата никой не можа да познае самотните очи, тънките устни, безжизнената ръка на гърдите, заспалия глас на прастария дядо, който надничаше през счупените прозорци с бяла ленена дреха и с шапка на надзирател и питаше къде живее Мануела Санчес на моя позор, царицата на бедните, госпожо, онази, която държи роза в ръката си, и се питаше изплашен: къде ли живееш сред тази бъркотия от възли, настръхнали, бодри, сатанински погледи, окървавени кучешки зъби, сред непрекъснатия вой, сред тази касапница на кучета, които се хапят и разкъсват на парчета в локвите; къде ли е миризмата на божур на твоето дихание сред непрекъснатия крясък на проклетите високоговорители, мъко моя; на пияници, изхвърлени с ритници от баровете, кой знае къде си се изгубила сред този безконечен гуляй с марангуанго и бурунданга, и с евтин ром и чудесната наденица като подкова, и бакшиши от едно черно сентаво сред постоянната лудост на митическия рай на Черния Адам и Хуансито Трукупей, майка му стара, коя е твоята къща сред този хаос от олющени стени, боядисани жълто като ауяма с морави ленти като епископско расо, със зелени като папагали прозорци, със стени в синьо на точици, с колони, розови като розата в ръката ти, колко ли ще е часът за тебе, щом като тези непрокопсаници не са чули моята заповед, че сега е три, а не осем от миналата вечер, колкото изглежда в този ад; коя си ти сред тези жени, които клюмат глави в празните салони и се ветреят с фустите си, небрежно разкрачени в люлеещите се столове, потни от горещина между краката, а той питаше през зейналите прозорци къде живее Мануела Санчес, с рокля като пяна, лъскаща от диаманти, и с диадема от масивно злато, която той й бе подарил за първата годишнина от коронясването й, разбрах коя, господине, каза някой сред хаоса, една такава цицеста, с големи кълки, която си мисли, че е хванала бога за брадата, ей там живее, господине, ей там, в една къща като всички останали, боядисана в крещящи цветове, с прясната диря от някой, който се подхлъзнал в кучешките лайна на мозайката в преддверието, една бедняшка къща, толкова различна от Мануела Санчес, която седеше на трона на вицекралете, че трудно можеше да повярва човек, че това е нейната къща, но така беше, майко моя, Бендисион Алварадо, скъпата ми, вдъхни ми сили, за да вляза, майко, защото тази е нейната къща; обиколи десет пъти квартала, за да си поеме дъх, почука на вратата три пъти с кокалчетата на пръстите си, което прозвуча като три молби, почака в душната сянка на преддверието, без да разбере дали тежкият въздух, който дишаше, беше развален от жегата или от неспокойствието му, почака, без дори да мисли за своето състояние, когато най-после майката на Мануела Санчес то въведе в просторния и бедно подреден салон на едва заспала къща, тънеща в полумрак и прохлада и миришеща на рибени остатъци; отвътре къщата бе по-голяма, отколкото отвън; той огледа интериора на своето падение, седнал на кожената табуретка, докато майката на Мануела Санчес я будеше от следобедния сън, видя стените, но които се бяха стичали капки от минали дъждове, един строшен диван, още две табуретки с кожени седалки и едно пиано без клавиши в ъгъла; нищо друго, по дяволите, толкова мъки за такава мизерия, въздишаше той, в това време майката на Мануела Санчес се върна с кошничка с ръкоделие и седна да плете дантела, докато Мануела Санчес се обличаше, решеше косите си, слагаше си най-новите обувки, за да посрещне с необходимото достойнство неочаквания старец, който смушено се питаше къде ли си, Мануела Санчес, моя зла орис, дошъл съм да те видя и не мога да те открия в този просташки дом, къде ли е твоето ухание на божур сред зловонни остатъци от обяд, къде ли е твоята риза, твоята любов, извади ме от затвора на тези кучешки съмнения, въздишаше той, и тогава я видя да се появява на вътрешната врата, като видение от сън, отразена в огледалото на друг сън, в етаминена рокля от един грош ярдът — косата й набързо прибрана на тила с гребен, обувките й скъсани, но и така беше най-красивата и най-горда жена на земята с пламтящата роза в ръка, видението беше толкова ослепително, че той едва се овладя да се поклони, когато тя го поздрави с високо изправена глава — господ да ви пази, ваше превъзходителство, и седна на дивана срещу него, където не можеше да стигне до нея смрадливият му дъх; тогава се осмелих да го погледна в лицето за първи път, като въртях с два пръста пламтящата роза, за да не забележи ужаса ми, взрях се изпитателно и без милост в устата на прилеп, в немите очи, които ме гледаха като от дъното на някакъв вир, в голобрадата му кожа, омесена от буци пръст е мазнина от жлъч, която беше още по-изопната и напрегната на дясната ръка, където носеше пръстена с президентския печат, а сега лежеше безжизнено отпусната върху коляното му, в дрехата му от рехав лен, в която сякаш нямаше никого, с огромните си обувки на мъртвец, с невидимите си мисли и скрита власт таи беше най-старият старец на света, най-страшният, най-ненавижданият и най-малко съжаляваният в отечеството, правеше си вятър с надзирателската шапка, която носеше, потънал в мълчаливо съзерцание от отсрещния бряг, господи, какъв тъжен човек, помислих си изплашена; и го запита без състрадание: с какво мога да ви услужа, ваше превъзходителство? Отговори и с тържествен вид: дойдох само да ви помоля за една услуга, ваше височество, да ми позволите да ви посещавам. Посещаваше я безутешно месеци наред, всеки ден в мъртвите часове на следобедната почивка, в които обикновено ходеше при майка си, за да си мислят органите на сигурността, че той ходи в къщата в предградията, защото само той не знаеше това, което всички знаеха; че стрелците на генерал Родриго де Агилар го пазят, стаени на терасите, преобръщат наопаки трафика, пропъждат с приклади хората от улиците, по които щеше да мине той, забраняват движението по тях от два до пет, за да изглеждат пусти, и имат заповед да стрелят, ако някой се помъчи да надникне от балконите, но и най-малко любопитните успяваха да издебнат прокрадващата се лимузина на президента, боядисана като автомобилите на обществения транспорт, в която седеше старецът, предрешен в цивилни дрехи, с костюм от невинно ленено платно: виждаха сирашки бледото лице на човек, който много пъти е виждал изгрева, на човек, който е плакал скришом, на когото не му пука какво мислят за ръката, сложена на гърдите; архаично замислено животно, което оставя след себе си диря от илюзии, от сорта на гледайте го как се влачи, душата му не издържа неподвижния като стъкло зной в забранените улици и предположенията за неговите странни болести станаха така многобройни и вдигнаха толкова шум, че най-после всички се сблъскаха с истината, че той не ходи в къщата на майка си, а в сумрачния салон, в скрития свят на Мануела Санчес под безпощадния контрол на майката, която плетеше неуморно, защото той купуваше за нея хитроумните машини, нещо, което дълбоко натъжаваше Бендисион Алварадо;; мъчеше се да я прелъсти с мистерията на магнетичните игли, красивите януарски снежни бури, затворени в преспапието от кварц, астрономически и аптекарски апарати, пирографи, манометри, метрономи и жироскопи, които той непрекъснато купуваше от всеки, който пожелаеше да му ги продаде, въпреки протестите на майка си, въпреки собственото си желязно скъперничество, и само заради щастието да им се наслаждава заедно с Мануела Санчес, доближаваше до ухото й патриотичната раковина, от чиято вътрешност не се чуваше диханието на морето, а военни маршове, които възхваляваха неговия режим, доближаваше до термометрите пламъка на кибритената клечка — за да видиш как слиза и се качва напрегнатият живак на мисълта ми; гледаше съсредоточено Мануела Санчес, без да иска нищо от нея, без да изразява пред нея намеренията си, а мълчаливо я смайваше с безумните си дарове, мъчейки се да й каже чрез тях това, което не беше способен да изрази с думи, защото той умееше да изразява най-съкровените си желания само с видимите символи на своята неограничена власт, както например на рождения ден на Мануела Санчес, когато я помоли да отвори прозореца и тя го отвори и се вкамени от ужас: когато видях какво бе направил от моя беден квартал на кучешките борби, видях белите дървени къщи с прозорци с пердета от тензух, тераси с цветя, сини поляни с фонтани с въртяща се вода, пауни, ледения пропъждащ насекомите вятър — една позорна имитация на старите резиденции на офицерите от окупационната армия, иззидани тихо през нощта, бяха унищожени кучетата и изхвърлени старите обитатели от къщите им, защото нямали право да бъдат съседи на една царица, и ги бяха изпратили да гни