Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Имаше дълги, тихи вечери, когато емоцията, която я караше да стои неподвижно и да гледа недостъпната далечина отвъд избледняващата светлина на юг, беше самота и копнеж по Ханк Риърдън. Тя искаше да зърне неотстъпчивото му лице — уверено лице, което я гледа с недоловима усмивка. Но знаеше, че не може да го види, преди да спечели битката си. Усмивката му трябваше да се заслужи, беше предназначена за противник, който изправяше нейната сила срещу неговата, не за съсипан от болка нещастник, който би потърсил облекчение в тази усмивка и така би разрушил нейното значение. Той не можеше да й помогне да живее, не можеше да й помогне да реши с каква цел иска да продължи да живее.
Усещаше лека тревога от сутринта, когато беше отбелязала петнайсети май на календара си. Беше се насилила да слуша новините, от време на време — не беше чула да споменават името му. Страхът й за него беше последната й връзка с града, продължаваше да привлича очите й към хоризонта на юг и надолу по пътя в полите на хълма. Улавяше се, че го чака да дойде. Улавяше се, че се ослушва за звук на двигател. Но единственият звук, който понякога й даваше напразна надежда, беше внезапният плясък на крилете на някоя голяма птица, която прелиташе между клоните, към небето.
Имаше и една друга връзка с миналото, която още стоеше като нерешен въпрос: Куентин Даниълс и двигателят, който той се опитваше да възстанови. На 1 юни щеше да му дължи месечния чек. Трябваше ли да му каже, че е напуснала, че никога няма да има нужда от този двигател — нито тя, нито пък светът? Трябваше ли да му каже да спре и да остави останките на мотора да гният в някоя купчина боклук като тази, в която ги беше намерила? Не можеше да се насили да го направи. Струваше й се по-трудно, отколкото да напусне компанията. Този двигател, мислеше си, не беше връзка с миналото: той беше последната й връзка с бъдещето. Погубването му би било не убийство, а самоубийство: заповедта й да бъде спряна работата щеше да е нейният подпис под сигурността, че няма нищо, което ще търси занапред.
Но не е вярно, мислеше си тя, докато стоеше на вратата на хижата тази сутрин, на двайсет и осми май, не е вярно, че няма място в бъдещето за велики достижения на човешкия ум — никога не може да бъде вярно. Независимо какъв беше проблемът, това винаги щеше да й остане — това непоклатимо убеждение, че злото е неестествено и временно. Тази сутрин усещаше по-ясно от всякога сигурността, че грозотата на хората в града и грозотата на нейното страдание са преходни явления, докато усмихнатото усещане за надежда вътре в нея — докато гледаше окъпаната от слънцето гора, — чувството за безгранично обещание, беше постоянно и истинско.
Стоеше на вратата и пушеше. От стаята зад нея, от радиото, идваха звуците на симфония от времето на дядо й. Тя едва ги слушаше, усещаше единствено потока от акорди, който сякаш съпровождаше хармонично пътя на дима, който бавно се извиваше от цигарата й, заедно с движението на ръката, която я поднасяше до устните й. Затвори очи и остана неподвижна, усещайки лъчите на слънцето по тялото си. Това е достижението, мислеше си тя — да се наслаждавам на този момент, да не оставям никакъв спомен за болка да замъглява способността ми да чувствам, такава, каквато я усещам в момента — докато мога да съхраня това чувство, ще имам гориво, за да продължа.
Едва забеляза слабия звук, който дойде насред музиката, като пращенето на стар запис. Първото нещо, което достигна до съзнанието й, беше трепването на собствената й ръка, която отмести цигарата. То дойде заедно с осъзнаването, че шумът става все по-силен и че е шум от двигател. Сетне разбра, че не си е признавала колко е искала да чуе този звук, колко отчаяно е чакала Ханк Риърдън.
Чу собствения си смях — смирен, внимателен, тих, сякаш за да не обезпокои лекото бръмчене на въртящия се метал, който сега вече беше несъмнено звукът на кола, която се изкачваше по планинския път. Не можеше да види пътя — малкият отрязък между арката от клони в подножието на хълма беше единственото, което се виждаше, — но наблюдаваше изкачването на колата по усилващото се, властно напрежение на мотора по наклона и свиренето на гумите по завоите.
Колата спря под арката от клони. Тя не я позна — не беше черният „Хамънд“, а дълъг, сив кабриолет. Видя шофьора да излиза — беше човек, чието присъствие тук не беше възможно. Беше Франсиско д’Анкония. Шокът, който почувства, не беше разочарование, беше по-скоро чувство, че разочарованието нямаше смисъл. Беше готовност и странна, тържествена неподвижност, внезапната увереност, че се изправя срещу нещо непознато, но изключително сериозно.