Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Как откри къде съм?
— И това ще ти кажа.
— Изтръгнал си го от Еди.
— Не съм виждал Еди повече от година.
— Той беше единственият, който знаеше.
— Не Еди ми каза.
— Не исках никой да ме намери.
Той се огледа бавно, тя видя очите му да се спират на пътеката, която беше построила, на посадените цветя, на новите керемиди на покрива. Той се разсмя, сякаш разбираше и това му причиняваше болка.
— Не трябваше да те оставят тук цял месец — каза той. — Боже, не трябваше! Това е първият ми провал в единствения момент, в който не искам да се провалям. Но не мислех, че си готова да напуснеш. Ако знаех, щях да те наблюдавам ден и нощ.
— Наистина ли? За какво?
— За да ти спестя… — той посочи работата й — … всичко това.
— Франсиско — тихо каза тя, — ако те засяга мъчението ми, не знаеш ли, че не искам да говориш за него, защото… — тя спря, никога не беше му се оплаквала през всичките тези години, и сега каза, с равен глас, само: — … не искам да го чувам?
— Защото аз съм единственият човек, който няма право да говори за това? Дагни, ако мислиш, че не знам колко съм те наранил, ще ти кажа за годините, когато… Но всичко свърши. О, скъпа, свърши!
— Така ли?
— Прости ми, не бива да казвам това. Не и преди ти да го кажеш — той се опитваше да контролира гласа си, но щастливият израз беше отвъд способността му да се контролира.
— Да не би да си щастлив, защото изгубих всичко, за което живеех? Добре, ще го кажа, ако това си дошъл да чуеш: ти беше първото нещо, което изгубих — забавно ли ти е сега да видиш, че съм изгубила и останалото?
Той погледна право в нея, с очи, присвити с такава искрена сила, че погледът беше почти заплаха, и тя разбра, че каквото и да са представлявали за него тези години, „забавно“ беше единствената дума, която нямаше право да споменава.
— Наистина ли го мислиш? — попита той. Тя прошепна:
— Не…
— Дагни, никога не можем да изгубим нещата, за които живеем. Може да се наложи да променяме формата им от време на време, ако сме направили грешка, но целта си остава същата и формите си остават наш избор.
— Точно това си повтарям от един месец насам. Но няма никакъв открит път към каквато и да е цел.
Той не отговори. Седна на един камък до вратата на хижата, загледан в нея така, сякаш не искаше да изпусне нито една сянка от реакция на лицето й.
— Какво мислиш за хората, които напуснаха и изчезнаха? — попита той.
Тя вдигна рамене с лека усмивка на безпомощна тъга и седна на земята до него.
— Знаеш ли — каза тя, — мислех, че има някакъв разрушител, който идва за тях и ги кара да напускат. Но предполагам, че няма такъв. Имаше моменти през този месец, когато почти исках да дойде и за мен. Но никой не дойде.
— Нима?
— Не. Мислех, че им показва някаква невероятна причина, която да ги накара да предадат всичко, което са обичали. Но това не е било необходимо. Знам как са се чувствали. Вече не мога да ги обвинявам. Онова, което не знам, е как са се научили да съществуват след това — ако някой от тях изобщо още е жив.
— Чувстваш ли, че си предала „Тагарт Трансконтинентал“?
— Не, аз… чувствам, че щях да я предам, ако бях останала на работа.
— Така е.
— Ако се бях съгласила да служа на мародерите… щях да им предам самия Нат Тагарт. Не можех. Не можех да позволя неговото достижение — и моето — да завърши при мародерите, като наша крайна цел.
— Не, не си могла. Това ли наричаш безразличие? Мислиш ли, че обичаш железницата по-малко, отколкото преди месец?
— Мисля, че бих дала живота си за още една година в компанията… Но не мога да се върна.
— Значи знаеш какво са чувствали всички онези хора, които напуснаха, и какво са обичали, когато са се предали?
— Франсиско — попита тя, без да го гледа, с наведена глава, — защо ме попита дали съм щяла да се откажа преди дванайсет години?
— Не се ли сещаш за коя нощ говоря — същата, за която и ти?
— Да… — въздъхна тя.
— Именно в онази нощ се отказах от „Д’Анкония мед“.
Бавно, с усилие, тя премести глава и погледна към него. Лицето му имаше същия израз, който беше видяла и тогава, на следващата сутрин преди дванайсет години: израз на усмивка, въпреки че не се усмихваше, спокойния вид на победа над болката, на гордостта на мъжа от цената, която е платил, и от това, за което си е струвало да я плати.
— Но ти не си се отказал — каза тя. — Не си напуснал. Все още си президент на „Д’Анкония мед“, само че тя вече не значи нищо за теб.