Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Днес няма керосин — каза магазинерката при следващото й пътуване до Уудсток. — В четвъртък вечерта валя, а когато вали, камионите не могат да минат през клисурата Феърфилд, пътят е наводнен, а камионът с керосина ще минава отново следващия месец.
— Ако знаете, че пътят се наводнява всеки път, когато вали, защо не вземете да го оправите?
Жената отговори:
— Пътят винаги си е бил така.
Докато караше обратно, Дагни спря на билото на един хълм и погледна прострелия се под нея селски пейзаж. Погледна клисурата Феърфилд, където селският път, виейки се из блатистата земя под нивото на реката, беше приклещен в процепа между два хълма. Щеше да е просто да се преминат тези хълмове, мислеше си тя, да се построи път от другата страна на реката, хората от Уудсток нямаше какво да правят, тя можеше да ги научи — да прокара път направо на югозапад, да спести мили, да ги свърже с щатската магистрала при товарното депо на… о, я стига!
След като се мръкна, тя прибра керосиновата лампа и седна в хижата на светлината на една свещ, слушайки музика от малкото портативно радио. Търсеше симфонични концерти и прекарваше стрелката бързо всеки път, когато чуеше дрезгавите звуци на новинарска емисия — не искаше никакви новини от града.
Не мисли за „Тагарт Трансконтинентал“, беше си казала тя през първата си нощ в хижата, не мисли за нея, докато не си в състояние да чуваш думите по същия начин като „Атлантик Саутърн“ или „Асошиейтед Стийл“. Но седмиците минаваха и раната така и не зарастваше. Струваше й се, че се бори с непредсказуемата жестокост на собствения си разум. Лежеше в леглото, унесена, после изведнъж се замисляше, че конвейерът на станцията за въглища в Уилоу Бенд, Индиана, е износен, беше го видяла от прозореца на вагона си при последното си пътуване, трябва да им каже да го сменят, иначе… после сядаше в леглото и викаше: „Стига!“ — и спираше, но оставаше будна през остатъка от нощта.
Седеше на прага на хижата при залез и наблюдаваше движението на листата, които се укротяваха в здрача, после виждаше искрите от светулките да се надигат от тревата, да просветват и да угасват във всяко смрачаващо се ъгълче, да мигат бавно, сякаш с миг предупреждение — бяха като светлините на семафорите, намигащи нощем по линията на… стига!
Ужасяваше се точно от тези моменти, когато не можеше да спре, моментите, когато, неспособна да остане права, сякаш изпитваше физическа болка, без граница, която да я отдели от болката в ума й, тя падаше на пода на хижата или на земята в гората и оставаше неподвижна, с лице, притиснато о стола или о някой камък, и се бореше да не закрещи, докато изведнъж те се оказваха толкова близо до нея и толкова реални, като тялото на любовник: двете линии на релсите, които бягаха към общата точка на хоризонта, предницата на локомотив, който разсичаше пространството с буквите ТТ, звукът на колелетата, които потракваха в подчертан ритъм под пода на вагона й, статуята на Нат Тагарт в чакалнята на терминала. Борейки се да не ги разпознава, да не ги чувства, с вкочанено тяло, мъчително търкайки лицето си с ръка, тя се опитваше да извлече цялата останала сила в съзнанието си и да я вложи в беззвучното, равно повторение на думите: преодолей го. Имаше дълги периоди на спокойствие, когато беше в състояние да се изправи срещу проблема си с безстрастната яснота, с която претегляше инженерен проблем. Но не можеше да намери отговор. Знаеше, че отчаяният й копнеж по железницата ще изчезне, ако се убеди, че е невъзможен или неприличен. Но копнежът идваше от увереността, че истината и правото са на нейна страна, че врагът е ирационалността и нереалността, че не може да си постави друга цел или да събере любовта да я достигне, когато истинското й достижение е било изгубено — не заради някаква висша сила, а заради грабливото зло, което постига всичко чрез безсилието си.
Можеше да се откаже от компанията, можеше да намери удовлетворение тук, в тази гора, но щеше да построи пътеката, да стигне до пътя долу, после да възстанови и пътя, сетне щеше да стигне до магазинерката в Уудсток и това щеше да е краят, а бялото, празно лице, което зяпаше вселената в застинала апатия, щеше да постави предела на усилията й. Защо? — чу се да вика силно. Нямаше отговор. Тогава стой тук, докато намериш отговор, мислеше си тя. Няма къде да отидеш, не можеш да мръднеш, нямаш зелена светлина, докато… докато не научиш достатъчно, за да избереш крайна спирка.